Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

— Магьосническо дело, без съмнение — потвърди Гискорл, мършаволикият му приближен, който стоеше до леглото. — И няма нужда да гадаем кой е. Онова малко змийче, което не убихте достатъчно бързо преди десетина дни! Имаме вести, че се крие в гората и разговаря с… определени личности — допълни той, измервайки с подозрително присвити очи Ивриан.

Спазми на агония разтърсиха херцога.

— Трябваше да смажа вълчето заедно със стареца — простена той. След това очите му се преместиха отново към Ивриан. — Слушай, момиче, виждали са те да се мотаеш из гората, където бе убит старият магьосник. Смята се, че си разговаряла с чирака му.

Ивриан навлажни устните си, опита се да заговори, после разтърси глава. Усещаше как очите на баща й я пронизват. След това пръстите му се протегнаха и я сграбчиха за косата.

— Мисля, че си в сговор с него! — Шепотът му беше като ръждив нож. — Ти му помагаш да прави това с мен. Признай си! Признай! — И той завря бузата й в най-близката факла, така че косата й запуши и нейното „Не!“ се превърна в ужасяващ писък. Факлата се олюля и Гискорл я закрепи по-стабилно. През писъка на Ивриан херцогът изръмжа: — Майка ти веднъж държеше в ръка нажежени въглени, за да покаже, че е достойна.

Призрачен син пламък плъзна по косата на Ивриан. Херцогът я дръпна от факлата и се отпусна отново върху възглавниците.

— Отпратете я — прошепна тихо той накрая, произнасяйки с усилие всяка дума. — Тя е страхливка и не би се осмелила да нарани дори мен. Междувременно, Гискорл, изпрати още хора да претърсват гората. Трябва да открият леговището му до зазоряване, иначе ще разкъсам сърцето си, за да се спася от болката.

Гискорл рязко блъсна Ивриан към вратата. Тя се присви от страх и излезе от стаята, борейки се със сълзите си. Бузата й туптеше от болка. Не забеляза странната усмивка, с която ястреболикият мъж проследи оттеглянето й.

Ивриан стоеше край тесния прозорец на стаята си, наблюдавайки малките групички ездачи, сновящи навън-навътре, и факлите им, сияещи като блуждаещи огньове в гората. В крепостта кипеше загадъчна дейност. Самите камъни сякаш бяха оживели от безпокойство, като че ли споделяха мъченията на господаря си.

Тя усещаше, че една точка там навън, в мрака, я притегля. В ума й непрестанно се връщаше споменът за това, как един ден Главас Ро й бе показал малка пещера на склона на хълма и я бе предупредил, че това е зло място, където в миналото са били вършени много гибелни магии. Пръстите й се плъзгаха по белега с форма на полумесец върху бузата й и грубата ивица изгоряла коса.

Накрая безпокойството й и притегателната сила в нощта станаха прекалено силни за нея. Тя се облече в тъмното и отвори леко вратата на стаята си. Коридорът изглеждаше пуст за момента. Тя забърза по него, придържайки се близо до стените, и се стрелна надолу по протритите и заоблени каменни стъпала. Звукът на стъпки я накара да се пъхне в една ниша, където се свиваше, докато двама навъсени ловци минаха покрай нея, крачейки към покоите на херцога. Бяха покрити с прах и схванати от езда.

— Никой не може да го открие в този мрак — измърмори единият от тях. — Все едно да търсиш мравка в мазето.

Другият кимна.

— А и магьосниците могат да променят ориентирите на местността и да карат пътеките да се въртят в кръг, така че да объркат всички търсачи.

Веднага щом отминаха, Ивриан се шмугна в банкетната зала, сега мрачна и пуста, и пробяга през кухнята, с високите й тухлени пещи и огромните медни котли, блещукащи в сенките.

Отвън, на двора, пламтяха факли и кипеше оживена дейност, конярите караха свежи коне и отвеждаха изтощените, но тя разчиташе, че с ловджийския си костюм ще премине незабелязана. Придържайки се към сенките, момичето успя да стигне до конюшните. Конят й пристъпваше неспокойно и изцвили, когато тя се шмугна в яхъра, но притихна, когато Ивриан започна да му шепне. За няколко мига тя го оседла и го поведе към откритите поля отзад. Изглежда наоколо нямаше издирващи отряди, така че тя го яхна и препусна бързо към гората.

В ума й бушуваше буря от тревоги. Не можеше да си обясни как е посмяла да стигне толкова далеч, освен ако притеглянето, което усещаше към онази точка в нощта — пещерата, за която Главас Ро я бе предупредил — не притежаваше магическа настойчивост, която не би могла да бъде отхвърлена.

После, щом гората я погълна, тя внезапно почувства, че се предава в ръцете на мрака и оставя завинаги зад себе си зловещата крепост и жестоките й обитатели. Покровът от листа закриваше повечето звезди. Тя разчиташе на отпуснатите юзди на коня си, за да следва правия път. И наистина успя, защото след половин час достигна плитко дефиле, което минаваше покрай пещерата, която тя търсеше.