Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Фафрд се опита да отправи обвинението в мъжеубийство, за което бе намекнал толкова леко тази сутрин, но думите заседнаха, не в гърлото, а в самия му мозък, където той усети нечия намеса. Мор отдавна бе смразила сърцето му. А сега тя образуваше в мозъка му, сред най-интимните му мисли, ледени кристали, които изкривяваха всичко и му пречеха да използва срещу нея оръжията на дълга, прилагани хладнокръвно и със студен разум, които му позволяваха да запази своята цялост. Той се чувстваше като че ли го обгръща навеки един свят от студ, в който твърдостта на леда, твърдостта на морала и твърдостта на мислите представляваха единно цяло.

И сякаш усещайки победата си и позволявайки си малко да й се наслади, Мор произнесе със същия мъртвешки, замислен тон:

— Да, баща ти сега горчиво съжалява за Баба Ханак, Белия Зъб, Ледената Кралица и всички други свои възлюблени планини. Те вече не могат да му помогнат. Те са го забравили. Той вечно се взира нагоре с празните си орбити в дома, който някога презираше, а сега жадува — толкова близък и същевременно тъй далечен. Костеливите му пръсти дращят немощно замръзналата земя и той напразно се опитва да се измъкне изпод тежестта й…

Фафрд дочу леко дращене, вероятно от заледени клонки по кожата на палатката, но косата му настръхна. Когато опита да се надигне, откри, че не може да помръдне. Чернотата го притискаше отвсякъде. Той се зачуди дали Мор не го е пренесла с магия под земята, при баща му. Но смазващата го тежест бе по-голяма от тази на осем фута заледена земя. Това бе тежестта на цялата Студена Пустош с нейната убийствена суровост, на всички табута, цялото високомерие и ограниченост на Снежния Клан, на пиратската алчност и грубата похот на Хрингорл, и дори на веселата самовлюбеност и лекомисления, полузаслепен ум на Мара, а над всичко това тегнеше Мор с ледени кристали, образуващи се по върховете на пръстите й, докато тя ги сплиташе, тъчейки сковаващата си магия.

А после той си помисли за Влана.

Може би това, което се случи, не се дължеше на мисълта за Влана. Може би някоя звезда бе пропълзяла над мъничкия димен отвор на палатката и бе изпратила тънката си сребърна стрела в зеницата на едното му око. Може би внезапното изпускане на затаения дъх и механичното ново вдишване на дробовете му показаха, че мускулите му могат да се движат.

Както и да е, той скочи и се хвърли към вратата. Не посмя да спре, за да развърже връзките, защото хищните ледени пръсти на Мор посягаха да го сграбчат. Вместо това с един замах на дясната си ръка раздра захабената стара кожа и се метна през вратата с голям скок, тъй като костеливата ръка на Налгрон се протягаше към него от тясното черно пространство между замръзналата земя и издигнатия под на палатката.

А след това се затича както никога в живота си. Тичаше, сякаш всички духове на Студената Пустош го гонеха по петите — в известен смисъл така си и беше. Подмина последната от тъмните палатки на Снежния Клан и слабо звънтящата Женска Палатка и продължи да се носи надолу по полегатия склон, посребрен от луната, водещ към извиващия се нагоре край на Каньона на Тролската Стъпка. Изпита желание да се хвърли от този ръб, предизвиквайки въздуха да го подхване и отнесе на юг или да го запрати към бързо забвение — и за миг му се стори, че между тези две съдби няма голяма разлика.

А след това вече бягаше не толкова от студа и неговите сковаващи свръхестествени ужаси, колкото към цивилизацията, която отново бе засияла като светъл символ в съзнанието му, отговор на всяка ограниченост.

Той забави леко ход и в главата му отново се пробуди разумът, така че той се огледа за окъснели минувачи, както и за демони и привидения.

Забеляза синьото блещукане на Шада над върховете на дърветата на запад.

Докато стигне Залата на Боговете, вече не тичаше.

Премина между нея и ръба на каньона, който бе спрял да го притегля.

Забеляза, че палатката на Есединекс е отново вдигната и осветена. Нямаше нов леден червей, пълзящ по палатката на Влана. Клонът на снежния чинар над нея бе обсипан с кристали, които искряха на лунната светлина.

Той влезе без предупреждение през задната врата, като безшумно извади разхлабените колчета, а след това пъхна под стената и висящите костюми главата и десния си юмрук, в който стискаше оголения си нож.

Влана спеше сама по гръб върху постелята, светлочервеното вълнено одеяло бе придърпано под голите й мишници. Лампата гореше с малък жълт пламък, който все пак бе достатъчно ярък, за да освети цялата вътрешност и да покаже, че няма никой друг. От наскоро подхранения мангал се разнасяше топлина.