Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Палатките на Снежния Клан приличаха на бледи гъби в светлината на ослепително ярката луна. Някои представляваха конуси, поставени върху нисък цилиндър, други — издути полусфери, напомнящи ряпа. Също като гъбите, те не докосваха съвсем земята в краищата си. Подовете им от утъпкани клонки, застлани с кожи и поддържани от по-тежки клони, се издигаха върху ниски, дебели подпори, така че топлината на палатката да не превърне замръзналата земя отдолу в киша.

Огромният сребрист дънер на изсъхнал снежен дъб, завършващ с нещо като изгризани великански нокти, където преди време една светкавица го бе разцепила по средата, отбелязваше мястото на палатката на Мор и Фафрд — както и гроба на баща му, намиращ се под палатката. Всяка година тя бе разпъвана точно върху него.

В няколко от палатките се виждаше светлина, както и в голямата Женска Палатка малко по-нататък, по посока на Залата на Боговете, но Фафрд не можеше да види никого навън. С обезсърчено изсумтяване той се насочи към вратата на дома си, след това се сети за ракетите и кривна към сухия дъб. Повърхността му бе гладка, кората отдавна я нямаше. Малкото останали клони бяха също така голи и окършени, най-ниският от тях изглеждаше малко извън досега му.

На няколко крачки от него той спря и се огледа отново. Като се увери, че никой не го наблюдава, изтича до дъба и подскочи нагоре с пъргавина, подобаваща повече на леопард, отколкото на човек. Улови се за най-ниския клон със свободната си ръка и се метна върху него, преди устремът му нагоре да спре.

Застанал леко върху сухия клон, опрял пръсти в дънера, той се огледа за последен път за дебнещи любопитковци и окъснели минувачи, след това с натискане с пръсти и дращене с нокти отвори в наглед гладкото сиво дърво вратичка, висока колкото него, но два пъти по-тясна. Опипвайки между ските и щеките, той откри нещо дълго и тънко, омотано три пъти с леко намаслена тюленова кожа. Развивайки я, разкри мощен на вид лък и колчан дълги стрели. Добави към тях ракетите, омота отново всичко, после затвори тайната вратичка на дървесното си хранилище и скочи на снега долу, като след това го заглади.

Влизайки в палатката си, той се почувства отново като дух и издаваше също толкова малко звуци. Ароматите на дома го успокоиха въпреки желанието му; мирисът на месо, манджа, стар дим, кожи, пот, нощното гърне, слабата кисело-сладка миризма на Мор. Той пресече пружиниращия под и напълно облечен се изпъна сред спалните си кожи. Чувстваше се смъртно уморен. Тишината беше пълна. Не можеше да чуе дишането на Мор. Помисли си за последния път, когато бе видял баща си, посинял и със затворени очи, с изпънати потрошени крайници, най-хубавият му меч положен гол до него, а оловносивите му пръсти свити около дръжката. Помисли си за Налгрон сега, лежащ в земята под палатката, със скелет, оглозган от червеите, и с почернял от ръжда меч, с очи — две зейнали дупки, взиращи се нагоре през плътната почва. Спомни си последния път, когато видя баща си жив: отдалечаващото се дълго наметало от вълча кожа, преследвано от предупрежденията и заплахите на Мор. После скелетът се върна в мислите му. Нощта беше призрачна.

— Фафрд? — повика тихо Мор от другия край на палатката.

Фафрд се вцепени и затаи дъх. Когато не можеше да издържа повече, започна да го изпуска и поема безшумно с отворена уста.

— Фафрд? — Гласът бе малко по-висок, но все още приличаше на шепот на дух. — Чух те как влезе. Не спиш.

Нямаше смисъл да пази тишина.

— И ти ли не си заспала, майко?

— Старите спят малко.

Не беше вярно, помисли си той. Мор не беше стара, дори по суровите мерки на Снежната Пустош. Но същевременно беше истина. Мор беше стара колкото племето, колкото самата Пустош, колкото смъртта.

Мор изрече спокойно (Фафрд знаеше, че сигурно лежи по гръб, взирайки се право нагоре):

— Ще склоня да вземеш Мара за жена. Не се радвам, но ще склоня. Имаме нужда от още един чифт силни ръце, защото ти само градиш блянове, пилееш си ума в безцелни лутания, вършиш щуротии и се мъкнеш след разни актриси и всякакъв лъскав боклук. Освен това си направил дете на Мара, а и семейството й не е съвсем без положение.

— Значи Мара е говорила с теб тази вечер? — попита Фафрд. Опита се да запази гласа си безстрастен, но думите излязоха напрегнати.

— Да, както би трябвало да прави всяко Снежно Момиче. Само дето трябваше да ми го каже по-рано. А ти — още по-рано. Обаче си наследил в троен размер потайността на баща си заедно с жаждата му да пренебрегва семейството си и да се хвърля в безсмислено търсене на приключения. Освен това покварата в теб приема още по-отблъскваща форма. Негови любовници бяха студените планински върхове, а ти си привлечен от цивилизацията, тази гнила развала на горещия юг, където няма естествен суров студ да наказва глупавите и разглезените и да се грижи за спазване на приличието. Но ти ще откриеш, че съществува магически студ, който може да те последва навсякъде из Неуон. Ледът веднъж вече е слизал надолу, за да покрие всички топли земи като наказание за предшестващия период на развратно зло. А където ледът е бил веднъж, магията може да го прати отново. Трябва да повярваш в това и да се отърсиш от своята поквара, иначе ще го научиш по трудния начин като баща си.