Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Той тръгна към нея, плъзгайки се по диамантената снежна кора. Възелът, стягащ връзките на входа, беше скрит в сянка и на пипане беше сложен и чужд. Той мина откъм задния край на палатката, измъкна две колчета, пропълзя по корем през пролуката като змия и се озова сред гънките на полите на Влана, закрепи хлабаво колчетата на мястото им, изправи се, отърси се, направи четири крачки и легна върху постелята. Лека топлина се носеше от тлеещия мангал. След малко той се протегна към масата и си наля чаша бренди.

Накрая чу гласове. Те се усилиха. Докато възлите на входа се развързваха и освобождаваха, той посегна пипнешком за ножа и се приготви да дръпне голямото кожено одеяло върху себе си.

Изричайки със смях, но и решително „Не, не, не“, Влана бързо влезе заднешком през разхлабените върви, после затвори входа с една ръка, докато с другата дръпна да затегне връзките, и се озърна през рамо.

Изписалата се на лицето й вцепенена изненада изчезна почти преди Фафрд да я забележи, за да отстъпи на бърза приветлива усмивка, която набръчка комично носа й. Тя се извърна от него, внимателно пристегна връзките и отдели известно време, за да завърже възел от вътрешната страна. После се приближи и застана на колене край него. На лицето й вече нямаше усмивка, докато гледаше надолу към Фафрд, само спокойна, неразгадаема замисленост, която той се опита да имитира. Тя носеше робата с качулка от минголския си костюм.

— Значи си промени мнението относно наградата — каза тя тихо, но безстрастно. — А откъде знаеш, че аз също не съм променила моето?

Фафрд поклати глава в отговор на първото й твърдение. После, след кратко мълчание, каза:

— Независимо от това, открих, че те желая.

Влана каза:

— Видях те да гледаш шоуто от балкона. Почти успя да минеш гратис… за шоуто имам предвид. Кое беше момичето с теб? Или беше младеж? Не можах да го разгледам добре.

Фафрд не отговори на любопитните й въпроси. Вместо това каза:

— Аз също искам да те питам някои неща за изключително умелото ти танцуване и… самостоятелна актьорска игра.

— Пантомима — помогна му тя с думата.

— Пантомима, да. Освен това искам да поговоря с теб за цивилизацията.

— А, да, тази сутрин ме попита колко езика знам — каза Влана, гледайки разсеяно през него към стената на палатката. Беше ясно, че и тя има навика да обмисля нещата. После взе чашата с бренди от ръката му, изгълта половината от това, което бе останало, и му я върна.

— Много добре — каза тя, като най-после сведе поглед към него, но без да променя изражението си. — Ще ти дам каквото желаеш, скъпо момче. Но сега не му е времето. Първо трябва да си почина и да събера сили. Върви си и ела отново, когато залезе звездата Шада. Събуди ме, ако спя.

— Това е час преди съмване — каза той, гледайки нагоре към нея. — Чакането в снега ще бъде мразовито.

— Не прави това — каза тя бързо. — Не те искам три четвърти замръзнал. Иди някъде на топло. Мисли си за мен, за да останеш буден. Не пий прекалено много вино. Сега върви.

Той се изправи и се опита да я прегърне. Тя се дръпна стъпка назад и рече:

— По-късно. По-късно… всичко.

Той тръгна към вратата. Тя поклати глава и каза:

— Може да те видят. Иди си както си дошъл.

Докато минаваше отново покрай нея, главата му обърса нещо твърдо. Между обръчите, поддържащи средата на палатката, еластичната кожа бе хлътнала надолу, а самите обръчи бяха огънати и присплескани от тежестта. Той се сви за миг, готов да награби Влана и да скочи накъдето и да е, след това започна методично да нанася по издатините удари, насочени навън. Разнесе се трясък и силен звън, докато натрупаните кристали, които отвън му бяха напомнили гигантски плосък червей — сега вече трябваше да е гигантска снежна змия! — се трошаха и се сипеха по земята.

В същото време той каза:

— Снежните Жени не те обичат. А и майка ми Мор не ти е приятелка.

— Да не мислят, че ще ме уплашат с ледени кристали? — попита Влана презрително. — Че аз знам източни огнени магии, в сравнение с които техните жалки фокуси…

— Но ти сега си на тяхна територия и си във властта на тяхната стихия, която е по-жестока и по-коварна от огъня — прекъсна я Фафрд, унищожавайки последните издатини, така че обръчите се изправиха отново и кожата между тях се изпъна почти равна. — Не подценявай силите им.

— Благодаря ти, че спаси палатката ми от пропадане. Но сега си върви — бързо!

Тя го произнесе като нещо съвсем обикновено, ала очите й бяха замислени.