Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Цивилизацията беше противна, Влана трябваше да бъде прогонена с камшици от Мразовития Кът, а Фафрд се нуждаеше от жена, която да управлява живота му и да държи юздите на буйното му въображение. Не майка му, разбира се — онази ужасна вещица, тровеща живота на собствения си син — а една очарователна и умна млада съпруга. Тя.

Мара се зае да наблюдава съсредоточено Фафрд. Той не приличаше на оглупял от любов мъжкар, беше студен като лед, но със сигурност изцяло погълнат от сцената долу. Тя си напомни, че малка част от мъжете умееха да прикриват истинските си чувства.

Влана отхвърли тогата, под която носеше мрежеста дреха от фини сребърни нишки. Навсякъде, където нишките се преплитаха, висеше малка сребърна камбанка. Тя затрептя и камбанките зазвънтяха като дърво, пълно с мънички птичета, които чуруликаха заедно химн за нейното тяло. Сега слабичката й фигура изглеждаше съвсем млада, а сред падащите нишки на лъскавата й коса големите й очи блестяха със загадъчен намек и покана.

Дишането, което Фафрд до този момент владееше, се учести. Значи неговият сън в минголската палатка е бил верен! Вниманието му, което наполовина се беше отнесло към земите и епохите, изтанцувани от Влана, сега се съсредоточи изцяло върху нея и се превърна в желание.

Този път хладнокръвието му бе поставено на още по-тежко изпитание, защото ръката на Мара без предупреждение го сграбчи за чатала.

Но му се наложи да демонстрира своето самообладание само за кратко. Тя го пусна и като извика: „Мръсно животно! Ти я желаеш!“, го ръгна с юмрук отстрани под ребрата.

Той се опита да хване китките й, без да напуска своето място. Тя продължаваше да се опитва да го удари. Боровите клони заскърцаха и посипаха сняг и иглички.

Докато стоварваше юмрук в ухото на Фафрд, горната част на тялото на Мара загуби равновесие, макар че краката й оставаха сплетени около клонките.

Ръмжейки „Бог да те смрази, кучко!“, Фафрд сграбчи най-дебелия клон с една ръка, а с другата се протегна надолу, за да хване ръката на Мара току под рамото.

Тези, които ги гледаха отдолу — а те вече бяха доста, въпреки силно разсейващото въздействие на представлението — видяха две борещи се, облечени в бяло тела със светлокоси глави, увиснали от клонестия покрив, сякаш се канеха да изпълнят гмуркане „лястовичка“. След това, продължавайки да се боричкат, фигурите се изтеглиха нагоре.

Един по-възрастен Снежен Мъж извика „Светотатство!“ Един по-млад — „Воайори! Да ги смачкаме!“ Можеше и да му се подчинят, тъй като вече около четвърт от Снежните Мъже бяха на крака, ако не беше Есединекс, който наблюдаваше нещата отблизо през шпионка в един от параваните и имаше голям опит в овладяването на неуправляема публика. Той стрелна с пръст мингола зад себе си, след това рязко вдигна ръка с дланта нагоре.

Музиката се усили. Цимбалите загърмяха. Двете минголски момичета и илтмарката изскочиха на сцената напълно голи и започнаха да подскачат около Влана. Дебелият мъж от Изтока изтрополи покрай тях и подпали голямата си, черна брада. Сини пламъци запълзяха и затрептяха пред лицето и около ушите му. Той не загаси огъня с мократа кърпа, която държеше, докато Есединекс не изръмжа тихо през шпионката си: „Достатъчно. Отново са наши.“ Черната брада се бе смалила наполовина. На актьорите им се налага да правят големи жертви, които рядко биват оценявани по достойнство от селяндурите, а дори и от събратята им по професия.

Фафрд взе със скок последните дузина фута и леко се приземи върху висока пряспа извън Залата на Боговете в същия миг, в който Мара завърши спускането си. Те се изправиха един срещу друг, затънали до прасците в замръзналия сняг, върху който изгряващата нащърбена луна хвърляше ивици бяло сияние със сенки между тях.

Фафрд попита:

— Мара, къде си чула тази лъжа, че съм предизвикал Хрингорл заради актрисата?

— Безчестен развратник! — извика тя, фрасна го в окото и побягна към Женската Палатка, ридаейки и крещейки: — Ще кажа на братята си! Ще видиш ти!

Фафрд заподскача, устисквайки един вой на болка, после се хвърли след нея, направи три крачки, но спря, притисна шепа сняг към пронизваното си от болка око и когато то се успокои до обикновено туптене, се замисли.

Озърна се наоколо с другото око, не видя никого, отиде до група отрупани със сняг вечнозелени дървета на ръба на пропастта, скри се между тях и продължи да мисли.

Ушите му го осведомиха, че Шоуто все още продължава с пълна сила в Залата на Боговете. Разнасяха се смях и радостни възгласи, които понякога заглушаваха бясното биене на барабана и звуците на флейтата. Очите му — удареното отново можеше да вижда — го осведомиха, че около него няма никого. Те се завъртяха към актьорските палатки от онази страна на Залата на Боговете, където минаваше новият път на юг, конюшните зад тях и търговските палатки зад конюшните. След това се върнаха на най-близката палатка — тази на Влана. Тя бе покрита с кристали, искрящи на лунната светлина, а през средата й, точно под клона на снежния чинар, сякаш пълзеше голям, плосък червей от лед.