Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Звярът ги огледа, оголвайки зъби. Докато бързо мяташе поглед насам-натам с големите си кафяви очи, обраслата му с къса козина опашка потупваше в такт с ритъма.

След това тя започна танца на леопарда, танц на живот, любов и смърт, понякога изправяйки се, но предимно на четири крака. Тичаше и душеше, зъбеше се и се свиваше, нападаше и бягаше, мяукаше и се гърчеше с котешко сладострастие.

Въпреки дългата й черна коса, за публиката не беше лесно да мисли за нея като за жена в плътно прилепнал кожен костюм. Ако не друго, предните й крака бяха също толкова дълги като задните и изглежда имаха допълнителна става.

Нещо бяло изкряска и изпърха иззад един от параваните. С бърз скок и замах на предната лапа голямата сребриста котка го повали.

Всеки в Залата на Боговете чу писъка на снежния гълъб и строшаването на шията му.

Държейки мъртвата птица в зъбите си, голямата котка, която сега стоеше изправена като жена, изгледа продължително публиката и без да бърза, се скри зад по-близкия параван. От публиката се надигна въздишка, която съдържаше в себе си смесица от отвращение и копнеж, едни се чудеха какво ли става там сега, а други изгаряха от желание да го видят.

Фафрд обаче не въздъхна. Първо, защото и най-лекото движение би издало скривалището му. И второ, той можеше съвсем ясно да види какво се случва и зад двата нашарени със спирали паравана.

Тъй като младостта му не позволяваше да бъде допуснат на Шоуто, да не говорим за желанията и магиите на Мор, половин час преди началото той се бе покатерил на един от стволовете-колони на Залата на Боговете откъм страната на пропастта, докато никой не гледаше. Здравите връзки на кожените стени правеха катеренето от просто по-просто. След това предпазливо изпълзя върху два от няколкото дебели борови клона, които растяха близо един до друг, насочени навътре над залата, като много внимаваше да не закачи нито кафявите иглички, нито натрупания сняг, докато не откри подходящо място за наблюдение, отворено към сцената, но почти напълно скрито за публиката. Оттам нататък вече трябваше само да стои достатъчно неподвижно, за да не се посипят надолу издайнически иглички или сняг. Всеки, който би погледнал нагоре и би зърнал в полумрака части от белите му одежди, щеше да ги вземе за сняг, надяваше се той.

Сега той наблюдаваше как двете минголки бързо издърпват от ръцете на Влана прилепналите кожени ръкави заедно с твърдите им удължения, покрити с козина и с нокти в края, които ръцете й бяха стискали. След това изтеглиха кожените обвивки от краката на актрисата, докато тя седеше на един стол, и като извадиха от устата й изкуствените кучешки зъби, бързо разкачиха леопардовата й маска и кожите върху раменете.

Миг по-късно тя се помъкна обратно на сцената — пещерна жена в къс саронг от сребриста кожа, която лениво глозгаше края на дълъг, дебел кокал. Тя изигра пантомима за деня на пещерната жена: грижа за огъня и бебето, шамаросване на детето, дъвчене на кожи и усърдно шиене. Нещата станаха малко по-вълнуващи с връщането на съпруга й, невидимо присъствие, което тя създаваше с играта си.

Публиката лесно следваше историята, хилейки се, когато тя попита какво месо е донесъл съпругът й, показа неудоволствие от оскъдния лов и му отказа прегръдка. Избухнаха в смях, когато се опита да го напердаши с кокала и в отговор получи удар, който я просна на пода, а децата й се свиха край нея.

В тази поза тя се оттегли от сцената зад другия параван, който прикриваше вратата на артистите (а при обикновени обстоятелства — на Снежния Жрец), както и едноръкия мингол, чиито пет пъргави пръста изтръгваха целия сложен барабанен ритъм от инструмента, стиснат между краката му. Влана смъкна остатъка от кожите си, промени наклона на очите и веждите си с четири сръчни мазвания на грим, с едно движение наметна върху раменете си дълга сива мантия с качулка и се върна на сцената в образа на минголка от степите.

След още една кратка пантомима тя приседна изящно до ниска, затрупана с буркани масичка на сцената и започна внимателно да гримира лицето си и да оправя косата си, като публиката й служеше вместо огледало. Отметна назад качулката и мантията, разкривайки по-късата си червена копринена рокля, която кожите бяха прикривали. Беше изключително завладяващо да се гледа как тя нанася разноцветни мазила, пудри и блещукащи прахчета върху устните, бузите и очите си и как сресва нагоре тъмната си коса във висок кок, задържан от дълги игли с главички от скъпоценни камъни.