Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Фафрд влезе целият, прибра ножа си и се загледа надолу към актрисата. Ръцете й изглеждаха много крехки, с дълги пръсти и съвсем леко широки длани. Сега, когато големите й очи бяха затворени, лицето й изглеждаше доста дребничко сред великолепието на разпиляната й тъмнокафява коса. Но все пак беше благородно и умно, а влажните й, дълги, щедри устни, неотдавна грижливо начервени, го възбуждаха и изкушаваха. Кожата й блестеше с леката лъскавина на масло. Той можеше да долови парфюма й.

За миг позата на Влана му напомни за Мор и Налгрон, но тази мисъл бе незабавно пометена от яростната жега на мангала, който грееше като малко слънце от ковано желязо, от заобикалящите го богати тъкани и елегантни предмети на цивилизацията, както и от красотата и изящната грация на Влана, които тя като че ли осъзнаваше дори в съня си. Тя беше олицетворение на цивилизацията.

Той се върна до закачалката и се зае да съблича дрехите си, да ги сгъва грижливо и да ги трупа на купчина. Влана не се събуди, или поне не отвори очи.

Доста време по-късно Фафрд се шмугна отново под червеното одеяло, след като бе излязъл да се облекчи, и каза:

— Разкажи ми сега за цивилизацията и твоята роля в нея.

Влана отпи половината от виното, което Фафрд й бе донесъл на връщане, след това се протегна силно с глава върху сплетените си ръце.

— Е, като начало, аз не съм принцеса, макар че обичам да ме наричат така — каза тя весело. — Трябва да те уведомя, че ти не си се сдобил дори с дама, скъпо момче. Що се отнася до цивилизацията, тя смърди.

— Не съм — съгласи се Фафрд. — Аз се сдобих с най-умелата и бляскава актриса в цял Неуон. Но защо не ти се нрави мирисът на цивилизацията?

— Мисля, че ще те разочаровам още повече, любими — каза Влана, някак отнесено триейки тялото си в неговото. — Иначе може да си изградиш глупава представа за мен и дори да започнеш да правиш глупави планове.

— Ако говориш за това, че си се преструвала на курва, за да придобиеш еротични умения и други мъдрости… — започна Фафрд.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с немалка изненада, и го прекъсна рязко:

— Аз съм нещо по-лошо от курва, според някои стандарти. Аз съм крадла. Да, Червената Къдрица, която прерязва кесии и пребърква джобове, обира пияници, тараши домове и издебва хора в тъмните улички. Родена съм във ферма, което предполагам ме прави по-нисша и от ловец, който живее от смъртта на животните и не рови с ръце в калта, а жъне единствено с меча си. Когато парцелът на родителите ми бе конфискуван чрез законова измама, за да се превърне в малко ъгълче на една от огромните нови обработвани от роби житни ферми на Ланкмар, вследствие на което те умряха от глад, аз реших да си взема това, което ми се полага, от търговците на зърно. Град Ланкмар щеше да ме храни, и то добре — в замяна на някоя цицина и може би едно-две по-дълбоки одрасквания. Затова отидох в Ланкмар. Там попаднах на едно умно момиче със същите идеи и известен опит и се справях добре за малко повече от два месеца. Работехме само в черни одежди и се наричахме помежду си Мрачното Дуо.

За прикритие танцувахме, главно привечер, запълвайки времето преди именитите актьори. Малко по-късно започнахме да играем и пантомима, която научихме от един човек на име Хинерио — пропил се известен актьор, най-милият и изискан стар пияница, който някога е умолявал за чашка сутрин и е успявал да гушне четири пъти по-младо девойче по здрач. И така, както вече казах, справях се доста добре… докато не се сблъсках, също като родителите ми, със закона. Не, не със съдилищата на Сюзерена, скъпо момче, или с неговите затвори, уреди за мъчения и ешафоди, въпреки че и те са изключително страшни. Не, аз се сблъсках със закон, по-стар от самия Ланкмар, и още по-безмилостен съд. Накратко, прикритието ни в края на краищата беше разобличено от Гилдията на Крадците, най-древната организация с клонове във всеки град на цивилизования свят, с консервативен закон относно женското членство и изпитваща дълбока омраза към всички независими обирджии. На времето във фермата бях чувала за Гилдията и наивно се надявах да стана достойна да се присъединя към нея, но скоро научих тяхната пословица: „По-добре е да целунеш кобра, отколкото да се довериш на жена.“ В редки случаи, сладки мой ученико по цивилизационни науки, когато на Гилдията й трябват жени за примамка или отклоняване на вниманието, те ги наемат от Гилдията на Курвите.

Аз извадих късмет. В момента, когато трябваше да бъда бавно удушена на някое друго място, аз бях отскочила набързо до вкъщи, за да си взема забравения ключ, и се препънах в тялото на приятелката си. Запалих лампа в нашата стаичка с плътно затворени капаци и видях ужасната агония на лицето на Вайлис и червената копринена корда, впита дълбоко в шията й. Но това, което ме изпълни с най-гореща ярост и най-хладна омраза — в допълнение към размекващия коленете страх, — беше, че те бяха удушили и стария Хинерио. Вайлис и аз поне им бяхме конкуренти и това бе донякъде оправдано от гнусните правила на цивилизацията, но той дори не бе подозирал за кражбите ни. Просто предполагаше, че си имаме други любовници или клиенти.