Милорад Павич - Хазарски речник

Сред философските теми, които засяга Хазарски речник, сред главните е темата за познанието. В символната система на Павич познанието е означено със Солта. Не е избрал ябълката - традиционния сладък грях, - а Солта. Която разяжда и убива. Ала смъртта за Павич е само състояние на живота. Тя е необходимият миг, в който едно човешко същество се преобразява в друго и отново потъва във времето. Принцеса Атех вижда в солното огледало лика на своята смърт (предел на познанието) и умира, за да премине по-нататък във времето и да познаем нея в келнерката от хотел "Кингстоун" в Цариград през 1982 г. Идеята за абсолютен живот в абсолютното Време Милорад Павич явно заимства от сансара - будисткото колело на живота. С елементите от сансара културните пластове стават пет - фиктивен езически (хазарска или авторска митология), християнски (във византийски дух, но извън канона и с вплетени образи от южнославянската езическа митология), ислямски, юдейски и будистки. Солта и Сънят са основните ключове към познанието, но пък прозрелият абсолютното познание нарушава законите на абсолютното и неизвестно време. Животът има смисъл, когато има тайни. И Солта убива прозрелия тайните. За да се роди и прозре отново, да умре и пак да се роди. Енергията, която поддържа живота в абсолютното време, Павич открива във вечния комплекс на духа за търсене на новото. А той е видим единствено в съня. Там, където дебнат хазарските Ловци на сънища.

Мистерията около познанието продължава и в двата Па-вичеви послеслова към Хазарски речник - APPENDIX I u APPENDIX II. Те са обобщението на защитаваната идея за неуни-щожимия стремеж на духа към познанието. Но ако речникът до апендиксите може да се нарече Книга на мъдростта, то те откриват пред читателя и Книгата на предупреждението. Докато има устремен дух, а той е вечен, ще има и сили, които духът да преодолява - силите на разрушението. Павич въвежда странния образ на дете-убиец. Верен на своята знаковост на парадоксите, писателят стрива на пепел традиционното тълкуване за детската чистота. Невинната маска е само предупреждение за лукавите превъплъщения и детенцето във финала се превръща в символ на необразованата жестокост. Изглежда, единственото, от което се страхува авторът на Хазарски речник!

Речниковата структура е дала възможност на Павич да се прояви като виртуоз в умението да създаде блестяща проза в привидно чужди на литературата форми - той категорично открива художествени перспективи пред определено нехудожествения модел на лексикографското изложение. Мисля, че в цялата световна традиция единствено Хорхе Луис Бсрхес е използвал енциклопедична структура за художествено произведение, но такъв уникален роман-лексикон не е създал. Борхес не успява да отстрани дистанцията между себе си и героите, докато Павич, като "истински лексикограф", не поставя граница между себе си, събитията и героите, влива се в тях, както в понятийната му система се вливат миналото, сегашното и бъдещето. От друга страна, мисловната дълбочина на Хазарски речник го превръща в една от най-значителните творби на културологичната постмодерна проза. Зад маската на речниковата структура се разгръщат в синтез повествова-телните възможности на няколко жанра от различни високи и ниски кодове - житие и апокрифен средновековен разказ, трилър, роман в писма, роман-а-клеф, дори уикенд-роман. А сюрреалистичната динамика на картините, в които Павич рисува тайнствения лик на хазарския дух, диаболичната ирония в образите (кодирана и в име - Атех се чете като анаграма от Е. Т. А. Хофман) с достигането на края на произведението формират типичната атмосфера на философския арт-трилър.

Експериментът като алтернатива на всички нива е защитен и в загадката на отношението 1691 -1692. Първото число е сравнително лесно за отгатване (вече споменах за декларираната приемственост с Андричевата традиция), но какво се крие зад кода 1692 - годината на унищожаването на Даубма-нусовия речник-прототип? Едно от вероятните тълкувания предполага да приемем финта на задължителното отрицание след признанието - да се върви напред - и да се съобразим с развитието на типологията на романа. Тази логика предизвиква да приемем това отрицание като повик на Павич за алтернативно отношение към поетиката, за търсене на поредната нова идентичност (включително и формална) на жанра. Явно според него (Павич) Иво Андрич е довел хоризонталния наративен модел до такава висота, че вече става безсмислено да се пише по подобен начин. Най-малкото защото хоризонтът на очакване у читателя ще остане непроменен. Интересна е метаморфозата, която хоризонталният модел претърпява при изграждането на образа. При Павич се чувства силна тенденция към подмяната му с вертикален - антиципативен поглед върху събитието (нещо, познато от средновековния ви-зантийски/византинославянски разказвач); образът се предлага готов, скулптиран, и оттук нататък започва неговото разлагане, пластичното му рушене; когато е само знаково определен, внушенията се разширяват повече посредством възможностите на дисоциацията, отколкото на асоциацията (типично постмодерно отношение). Поредна провокация на Павич в този стил (след Хазарски речник и Пейзаж, рисуван с чай) бе Последна любов в Цариград (1994), където той разиграва цяла гадателна колода от дисоциативните излъчвания, кодирани в образите-съдби от византийските карти таро.