Милорад Павич - Хазарски речник

(Белград, Регенсбург, Белград, 1978-1983)

Преди десет години не беше ден, когато в голямото стенно огледало потърсих да видя себе си. Нямаше ме. Огледалото се бе превърнало в бездна без начало и край. Някаква дълбока и дишаща плът от загадки, които бяха заключили някъде и лицето ми. Успях да забележа единствено очите си - залутани далеч в истината и измамата. Не носеха вече моя взор - гледаха с хазарски поглед и все повече се отдалечаваха. Болката на живите ме влечеше напред да ги последвам. Не бях оня читател, който е завинаги мъртъв, защото никога няма да отвори тази книга. Бях току-що затворил Хазарски речник, нямах лице и влязох в огледалото. Срещна ме Дяволът...

Десет години по-кьсно не беше ден, когато всичко умираше, ланголиерите ядяха нощта на Византия, а поредният астероид наближаваше Земята. Иска да влезе триумфално през Озоновата дупка. На входа й някой бе опънал платно, на което пишеше: "Аз съм Вавилонската кула, знам повече от тебе за вредата от цигарите и ще продължавам да пуша, защото сънувам" (написано бе на френски, английски, италиански... сръбски, български, реторомански... македонски, белоруски, молдовски...).

Всеки си бе помъкнал Кръста.

Беше си го нарамил.

На някои тежеше по-малко.

Много читатели вероятно пак ще ме обвинят в маниерен логоманевризъм (и аз се обвинявам), но за мен това продължава да е единственият начин да проникна в леса от очарования, жестокост и лукави капани, които мамят пътника из лабиринта на хазарските тайни. Има книги, в чието съдържание се влиза през парадния вход. В книга като тази трябва да се плъзнеш между коварните примки на нейния създател, да се опиташ да убедиш думите, че си част от самия текст. Но и отново без увереност, че ще достигнеш познанието, защото всяка избягната примка е само стъпка към следващ нов капан, където чака иронията на хазарската вечност. Все пак Милорад Павич предлага няколко ключа към лабиринта. Големият, главният ключ в разчитането на това извънредно сложно съчинение е (анти) ключът към историята. Само че такъв ключ и има, и няма, и това е първата клопка. Хазарски речник не е исторически роман, не е художествена позитивистична реконструкция, не е роман на факта. Това е роман за историята на духа, за неговата психологическа проекция във времето. Което Павич разбира в неговия абсолют, в неговата надисто-ричност и надсъбитийност. От плътта на времето изтръгва съдбата на един изчезнал народ - хазарския, - за да го направи център на един разказ в търсене на истината, която историята е забравила. Историческото свидетелство е, че държавата на хазарите е съществувала от VII до X век на територията между Каспийско и Черно море. Хазарите са изповядвали своя езическа религия, за която днес имаме съвършено оскъдни сведения (практически никакви). Византия (мисията на свети Константин-Кирил) и арабите са правили многократно опити да приобщят хазарите съответно към християнството и исляма, а е сигурно, че с мисия хазарския двор са посещавали и еврейски мисионери, защото в крайна сметка хазарите приели юдаизма. След приемането на новата религия могъщата някога хазарска държава постепенно загива, изчезва и хазарската народност. Този факт е вдъхновил Павич да представи хазарите като обобщена метафора на всеки малък народ, който не споделя нито една от господстващите световни идеологии и така бива унищожен от по-силните.

В три книги - Червена (християнска), Зелена (мюсюлманска) и Жълта (еврейска) - Павич представя полемиката по приемането на новата религия. Всеки едни от "тримата разказвачи" описва победата на своя представител и така до нас достигат три различни сведения - че хазарският двор е приел едновременно християнската, юдейската и мюсюлманската религия. Историческият факт, че хазарите са възприели юдаизма, не занимава автора. За него е по-важно съвременното внушение за писането на историята с молив и гума.

На избора на Павич да заема от историята само това, което му е необходимо за художествения замисъл, е подчинено и тълкуването на някои действителни исторически лица, въведени в разказа. Типичен е случаят с патриарх фотий. Вдъхновението си за образа на великия византийски политик и философ Павич е почерпил не от другаде, а от известната Анти-фотиева колекция. Тези хроники са били съставяни от фотие-вите политически противници и в тях се намеква за фотий, че бил от варварски (хазарски) произход. Верността на подобно сведение е съмнителна, но точно това помага на Павич романтично да обясни желанието на Фотий да приобщи хазарите към кръста. Сходно е отношението на автора на Хазарски речник и към личността на свети Константин-Кирил. Той съсредоточава вниманието ни върху хазарската му мисия, за която днес не разполагаме с някакви по-обстойни документални сведения. Павич изгражда търсената виртуална реконструкция върху основния принцип, определящ това произведение - историята е функция на художествения замисъл, а не обратното, но "дописването" (където историята е забравила) същевременно само алтернативно доосветлява безалтерна-тивната истина. И без да смути чувството за автентичност на разказа.