Милорад Павич - Хазарски речник

Хазарите на Павич, обречени на своето скиталчество в космоса на душата, са не само обобщената метафора на всеки малък народ. Те определено носят комплекса на славянина от Балканите, на човека от кръстопътя. Ликовете на съдбата от Хазарски речник силно напомнят мъдреците на Андрич, които също търсят идентичността си там, където се пресичат три културни коридора - православен, католически и ислямски, - и които са в основите на Андричевия "мост през времето", по който върви новият усложнен национален характер. Връзката с Андрич е пряко назована: за година на издаването на Хазарски речник Павич посочва 1691-ва, а когато сменим местата на втората и третата цифра, получаваме 1961-ва - годината, в която Иво Андрич получи Нобеловата награда за литература. Нарочно споменавам "моста", преексплоатиран като полисемичен символ у Андрич. Колкото и да е утвърдена философски и културологически връзката мост-Андрич, в критиката тя вече дори се е тривиализирала. А ако мостът не е, или не е само - по-точно - мост? Ако е знак под знака? Къде е Дрина - паметта на времето? Дрина -семичната еманация на балканския уникат, носещ отвъд спомена култури още от прачовека. Дрина, пресечена от моста, възприет като културен коридор за похода на новите про-вокативи (православие, католицизъм, ислям), формирали в кръст сложната психоконтура на балканския исторически човек. Този кръст е знак под знака, основен знак (хипосема). В центъра на кръста е обремененият от памет и безпамет лутащ се дух, напусто търсещ лицето си в прокобата на своя тъмен космос. В извеждането на виртуалната графика на кръста като хипосема, както и във виждането за историята като история на духа, се изразява и основната концептуална културологическа връзка между Андрич и следовника му Павич. В един свой следващ роман - Пейзаж, рисуван с чай (1988) - Павич довежда идеята за кръста като еманация на националната обреченост до крайност, до визуална графика. Разполага повествованието в килийките на кръстословичен ред от седем отвесни и четири водоравни разказа съдби. Съотношението седем към четири предизвиква преподредба на килийките и тогава получаваме графиката на симетричен византийски кръст. В центъра застава фрагментът-съдба "Черни полета" - най-фаталистичното прозрение за прокобата върху балканския човек, за невъзможното и възможното в неговата историческа предопределеност: "Ако подражаваш злато - няма да се превърнеш в злато; ако подражаваш призрак - ще се превърнеш в призрак."

Но Кръстът, метоним от християнското знаково мислене, в Хазарски речник функционира не само като знак на балка-нославянския дух. В разширеното поле Павич конкретизира човешката същност въобще. Мъжкият и женският екземпляр на книгата изразяват тезисите за единство на съзиданието и разрушението, на осъдените на вечно търсене и отблъскване два пола, на разминаването и пресичането на мъжкото и женското начало. Разликата в текста са известните петнайсетина реда (в края на Жълтата книга): в женския екземпляр, когато Абу Кабир подава на Дорота свитъка с "Хазарските беседи"(!) на свети Константин-Кирил, нея я обзема чувството, че с допира на пръстите им сякаш са се докоснали и пресекли тяхното минало и бъдеще; в мъжкия екземпляр пръстите не се допират, а загледана в тях, Дорота вижда вековно дърво, чиито клони растат нависоко и безкрай към небето и колкото отиват все по-нагоре към Бога, толкова корените се забиват все по-дълбоко надолу в пъкъла, при дявола. Мъжкото начало върви по вертикалата, носейки нагоре със себе си полета на съзиданието във вечна борба с инстинкта за разрушение, който тегли надолу към преизподнята. Женската права очертава хоризонталната ос с готовността на женските сетива да познаят света не чрез умозрение, а чрез чувствен досег. Павич фактически дава линиите на рационалната вертикала и емоционалната хоризонтала веднъж като белег на абсолютното различие между мъжкото и женското начало и, втори път, като израз на единство и хармония, защото няма човек, у когото да не живеят и двете начала. Писателят предлага на читателите - мъже и жени, - след като прочетат книгата, да разменят своите екземпляри и да погледнат само в онова място със загадъчните петнайсет реда: едва тогава мъжът може да надникне в женския, а жената в мъжкия екземпляр. Това е редът на четене. Тогава вертикалата и хоризонталата ще се пресекат, а мястото на пресечната точка е мигът на изравнение на двата пола и асоциира с еротичния пик на вце-плението - началото на живота - единствения огън, който гори еднакво и мъжа, и жената. Пресичането на двете оси образува и вечния кръст на човешкия род, осъден на разпятие от единството и противоречието между своето мъжко и женско начало. Това си разбиране Павич потвърждава и в още един по-късен свой роман - Вътрешната страна на Вятъра, или роман за Хера и Леандър (1991). Там отрязаната глава на Хера на третия ден проговаря с мъжки глас, който е гласът на Леандър - другото Аз на Хера.