Милорад Павич - Хазарски речник

Дали е направил това, или не, не знам, а и сам аз не знам, Ваше преосвещенство, добре ли сторих, като постъпих така. Сега знам само, че продължавам да съм гладен за писане и че едва от този глад ми премина жаждата да помня. Сякаш се превръщам в протокалиграфа Никон Севаст..."

Цариград, 18 октомври 1982

Вирджиния Атех, сервитьорка в хотел "Кингстоун", свидетелка по делото на доктор Дорота Шулц, се яви в съда и даде следните показания:

- Същия ден (2.Х.1982) времето беше слънчево и аз бях твърде неспокойна. Жили от солен въздух нахлуваха от Босфора и с тях бързите мисли като змии се вмъкваха в бавните мисли. Градината на хотел "Кингстоун", в която се закусва при хубаво време, е четириъгълна. Единиятъгъл е слънчев, другият има малко плодородна земя с цветя, третият е ветровит, а в четвъртия ъгъл има един каменен кладенец и до него стълб. Обикновено аз стоя зад този стълб, защото знам, че гостите не обичат да ги гледат, когато се хранят. В това няма нищо чудно. Аз например веднага разбирам, като гледам как закусва гостът, че рохкото яйце ще му послужи да се окъпе предиобед, рибата - да иде привечер до Топчисарай, а чашата вино - като енергия за една усмивка преди сън, която няма никога да стигне до късогледите огледала на хотелската стая. От това място край кладенеца се вижда стълбата, която води в градината, и винаги ти е под око кой идва и кой си отива. Тук има още едно предимство. Както водите от околните водостоци се вливат в кладенеца, така в него се събират и всички гласове от градината и ако си наведеш малко ухото към отвора на кладенеца, съвсем ясно можеш да чуеш всяка изговорена дума в градината. Чува се, когато птица клъвне муха или се пукне черупката на вареното яйце, долавя се как се провикват вилиците винаги с един и същ глас, а чашите - всяка с различен. Тъй като обикновено гостите, преди да повикат сервитьора, споменават в разговора по каква причина ще се обърнат към прислугата, аз съм в състояние да удовлетворя желанието им, преди да ми го съобщят, защото вече съм го чула от кладенеца. А да знаеш едно нещо няколко минути преди другите, е голямо предимство и винаги е от полза. Същата сутрин в градината най-напред слязоха гостите от стая номер осемнайсет, семейство Ван дер Спак с белгийския паспорт, баща, майка и син. Бащата беше на години, свиреше хубаво на инструмент, изработен от коруба на бяла костенурка, и привечер можеше да се чуе как свири. Малко беше особен и винаги се хранеше със собствена вилица с два рога, която си носеше в джоба. Майката бе млада и хубава и това беше причината да я огледам малко по-добре. Така видях, че е белязана с един недостатък - в носа си няма преграда. Всеки ден ходи в "Ая София" и там копира твърде умело стенописите. Попитах я дали тези картини й служат като нотни бележки за песните на нейния мъж, но тя не разбра. Момченцето й, на непълни четири години, вероятно също има някакъв недостатък. Винаги носи ръкавици, дори когато се храни. Но мен ме безпокоеше нещо друго. Онази сутрин, при слънчево време, гледах как белгийците слизат за закуска по споменатата стълба. И видях следното: лицето на възрастния господин не беше като другите лица.

Съдията: В какъв смисъл?

Свидетелката: Съединете две леви половини на едно лице на снимка и от хубав човек ще получите чудовище. Удвоете половин душа и няма да получите една цяла, а две уродливи половини на душата. И душата, както и лицето, има лява и дясна страна. Не може от два леви крака да се направи двукрак човек. Възрастният господин имаше две леви половини на лицето.

Съдията: И това ли беше поводът за вашето безпокойство тази сутрин?

Свидетелката: Да.

Съдията: Напомня се на свидетелката да държи сметка за достоверността на изказванията си. Какво се случи после?

Свидетелката: Сервирах на семейство Ван дер Спак, казах им между другото, че пиперът й солта не трябва да се вземат с една и съща ръка, и те, след като се нахраниха, си отидоха без детето, което остана да играе и да си изпие шоколада. После в градината влезе доктор Дорота Шулц, тук присъстваща, и седна на своята маса. Преди да успея да й сервирам, при масата й дойде убитият доктор Муавия и седна с нея. Ясно се виждаше, че нейното време вали като дъжд, а неговото вее като сняг. Вече беше навеян до гушата. Забелязах, че той е без вратовръзка и че тя крадешком извади от чантата си револвер, но след няколко думи, разменени с доктор Муавия, протегна ръка и той й даде някакъв сноп листове. После тя изтича по стълбата към стаите, оставяйки оръжието под листовете на масата. Всичко това още повече ме обезпокои. Доктор Муавия имаше детска усмивка, пленена в брадата му като насекомо в кехлибар и опърлена от зеленото на тъжните му очи. Към масата на доктор Муавия като привлечено от тази усмивка дойде момчето на белгийското семейство. Подсещам съда, че детето нямаше четири години. В градината нямаше никой друг. Момчето беше с ръкавици както обикновено и доктор Муавия го попита защо не ги сваля.