Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Годините минаваха. Свикна и се примири с това и дори не беше нужно да се кълне. Понякога само някое събитие неволно будеше у него внезапна тревога и онзи страх, който изпитва всеки човек, изправен пред неразгадаеми сили, напиращи в него.

Винаги най-добрият начин да откъсне мислите си от тези неща е била работата, затова Антони Кошиба охотно се залавяше за най-тежката.

Същия ден с неколцина други затворници от тъмни зори копаеше дупка над пукнатата канализационна тръба. Напоследък времето бе омекнало и горният слой на земята се бе превърнал в кашкава кал, затова пък надолу бе вкочанена от силния студ и трябваше с все сила да се копае с кирката и лизгара.

Към десет часа откъм канцеларията се зададе старшият надзирател Юрчак.

— Я, ще викат някого за свиждане — прецени един от по-старите затворници.

И не се излъга. Извикаха Антони Кошиба.

— Едни млади господа са дошли — обясни надзирателят.

— За мене ли?… Трябва да е някаква грешка!…

— Не дрънкай, ами отивай в стаята за свиждане.

Антони никога не беше ходил в стаята за свиждане. Никой не бе го посещавал, затова си блъскаше главата кой може да е дошъл. Ако бяха Васил и Зоня, надзирателят нямаше да ги нарече „господа“.

В първия момент мракът, който цареше в преградената с решетки стая, му попречи да познае Мариша, а пък и тя не беше с палтенцето и баретата си, а с елегантно кожено палто и шапка. До нея видя младия Чински.

Изведнъж Кошиба понечи да се върне. Предчувствието му подсказваше, че го очаква нещо неприятно, някаква лоша новина, някакъв непредвиден удар. Защо са заедно и какво означават тези дрехи на Мариша?…

— Чичо Антони! — извика момичето. — Не ме ли познаваш?…

— Добър ден, господин Кошиба — поздрави Лешек.

— Добър ден — рече тихо.

— Вижте какво, не се тревожете — започна весело Чински. — Сега всичко ще се оправи. Ако бях научил по-рано за неприятностите, които са ви сполетели заради нас, щях да се заема с вашето дело. Но скоро ще излезете оттук. Ще направим всичко, за да ускорим обжалването, а след като делото се преразгледа, убеден съм, че ще ви освободят. Как се чувствувате?

— Благодаря, като в затвор…

— Толкова си отслабнал, мили чичо — каза Мариша.

— А ти си се поправила, гълъбче — усмихна и се той.

Тя кимна.

— От щастие.

— От щастие ли?…

— Да, от голямото щастие, което ме сполетя.

— Какво е това щастие? — попита Кошиба.

Мариша хвана Лешек под ръка и каза:

— Той се върна при мене и никога вече няма да се разделим.

Знахарят се улови с две ръце за решетката, която го отделяше от тях, сякаш се страхуваше да не залитне и падне.

— Как така? — попита сподавено.

— Така е, чичо — усмихна се Мариша. — Лешек се излекувал и си дойде. Видя ли, несправедливо го осъждаше. Той много ме обича, може би толкова, колкото и аз него…

— Напротив — прекъсна я весело Лешек, — аз я обичам много повече.

— Това е невъзможно. И скоро ще се оженим. Дойдохме с майката на Лешек. Мама ми купи всички тези красиви неща. Харесвам ли ти, чичо?…

Едва сега тя забеляза странната потиснатост на своя стар приятел.

— Не се ли радваш на щастието ми, чичо? — попита и изведнъж се досети: — Колко нетактично е от наша страна, след като ти трябва да лежиш в затвора. Не ни се сърди.

Знахарят вдигна рамене.

— Че кой се сърди… Само че… не ви очаквах… Бог да ви даде всичко най-хубаво…

— Благодарим, от сърце благодарим — подхвана Лешек. — Но моля ви, не се тревожете за съдбата си. Поверихме вашето дело на най-добрия адвокат в града, на Корчински, Той твърди, че ще ви оправдае. А на него може да му се вярва.

Кошиба махна с ръка.

— Не си струва труда!…

— Какво говориш, чичо! — възмути се Мариша.

— Струва си — увери го Лешек. — Вие сте нашият най-голям благодетел. През целия си живот няма да можем да ви се отплатим. Повярвайте ми, господин Кошиба, ще направя всичко, за да ви освободят.

Върху лицето на знахаря се появи тъжна усмивка.

— Да ме освободят ли?… А… защо ми е свободата?…

Младите се спогледаха учудено и Лешек поклати глава:

— Това е временна потиснатост. Не бива да мислите така…

— Какви са тези приказки, чичо?

— Така е, гълъбчето ми — въздъхна Антони, — но да не говорим за това, господ да ти даде радост и спокойствие, гълъбче… Хайде, време ми е вече, сбогом… И не си създавайте грижи с мене, стареца…

Поклони се тежко и тръгна към вратата.

— Господин Кошиба! — извика Лешек.

Но знахарят ускори крачка и излезе в коридора. Вървеше все по-бързо, надзирателят едва го догонваше, докато най-после се ядоса: