Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Какво си хукнал такъв! По-бавно, де! Краката ли да си потроша заради тебе?

Знахарят тръгна по-бавно, с наведена глава.

— Каква ти се пада госпожицата? — попита надзирателят. — Роднина или позната?…

— Тя ли? — погледна го знахарят унесен. — Тя?… Откъде да знам…

— Как тъй откъде?

— Ей така, един човек днес може да бъде за тебе всичко, а утре… нищо.

— Викаше ти чичо.

— Може всякак да ми вика. Думите са празна работа.

Надзирателят изсумтя гневно.

— Голям философ се извъди… Тю!

Можеше ли той да се досети какво става в душата на този човек? Можеше ли да предполага, че затворникът Антони Кошиба преживява най-тежкия миг в своя окаян живот?… Както надзирателят, така и другарите му по килия бяха забелязали, че сякаш нещо тежко бе сполетяло знахаря, беше съкрушен и угнетен. Онемя напълно, цяла нощ се въртя върху сламеника, а на сутринта не отиде доброволно на работа и остана сам в килията.

Не беше излъгал, когато каза на Чински, че не му е нужна свобода. Сега не желаеше нищо.

След толкова самотни години сред чужди хора бе намерил едно близко същество, за да го загуби отново. Когато се запозна с Мариша, когато почувствува обичта й, когато разбра, че това момиче му е по-скъпо от всичко друго, бе започнал да вярва, че е намерил най-сетне цел в живота си.

Не, никога не беше си градил някакви планове. Подозренията на Зоня, че имал брачни проекти, му се струваха смешни. Просто искаше да има Мариша край себе си. Разбира се, ако тя пожелаеше да стане негова жена, ако по този начин можеше да й осигури спокоен живот и средства, да се грижи за нея и да я закриля от злите езици, щеше да се ожени за нея. Но най-добре би било просто да останат заедно. Дори ако ще да се ожени за някой като Василко…

Щяха да си живеят заедно, да не се разделят никога, всеки ден щеше да вижда сините й очи, да слуша звънливия и глас, да сгрява старото си сърце със слънчевата й усмивка. Всеки ден тогава би имал някакъв смисъл, а вечер щеше да знае защо работи, за кого печели.

И изведнъж всичките му надежди рухнаха. Антони Кошиба не виждаше щастието на Мариша в това да стане изискана дама, да има богат мъж. Не обичаше богатството, без сам да знае защо, не му вярваше. Нямаше доверие и на младия Чински. Нищо чудно, че господарското синче се е влюбило в Мариша. Можеше ли някой, опознал това момиче, да го отмине равнодушно? Нали затова всички млади хора в Радолишки я задиряха. А колкото до решението на Чински да се жени за нея… Една господарска прищявка. Не може да я има по друг начин, но дали ще бъде в състояние, дали ще иска да я направи щастлива?… Ще разбере ли какво съкровище притежава, ще го оцени ли, или ще го пропилее?…

Докато Мариша беше във воденицата, Антони Кошиба не спомена нито дума за Чински. Съзнателно мълчеше, макар да виждаше как момичето тъгува, с какво неспокойствие очаква писмо. Когато седмиците се изнизваха една след друга, а писмо не идваше, дълбоко в душата си Антони се радваше.

— Ще потъгува гълъбчето — мислеше си той — и ще го забрави. Така ще бъде по-добре за нея.

Но на Чински не можеше да прости за мълчанието. Сурово го осъждаше. Сега още не можеше да му прости. Мислеше, че Лешек, след като е оздравял, се е върнал и случайно е срещнал Мариша, за която не си е спомнил сума време, и старата му прищявка се е пробудила отново. А колко траят капризите на лекомислените?…

Не само тези опасения измъчваха Антони Кошиба. Терзаеше го и собственото му поражение. Как ще живее отсега нататък и за кого?… Стане ли господарка, Мариша няма да се нуждае нито от грижите, нито от помощта му, ще навлезе във водовъртежа на друг живот, сто пъти по-различен, отколкото се различават людвиковският замък и воденицата на Прокоп Мелник.

— Няма дори да я виждам — мислеше си.

Колкото повече разсъждаваше, толкова по-горчиви бяха мислите му и толкова по-малко желанието му да живее, да променят присъдата, да се върне в онази стая в пристройката, където така хубаво, радостно и благополучно можеше да бъде бъдещето, след като я изтръгна от смъртта…

— Беше моя, само моя, а сега ми я отнеха…

По цели дни седеше свит и мълчалив в ъгъла на килията. Не се интересуваше дори от колетите с храна и тютюн, които сега често му изпращаха. Отстъпваше ги на другите да ги поделят помежду си.

Така минаха празниците.

След празниците извикаха Антони в канцеларията. Оказа се, че при него е дошъл новият му защитник, адвокатът Корчински. Беше висок и доста пълен за възрастта си млад брюнет със сериозно лице и жив, проницателен поглед.