Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Зад фурната на затвора се бе спукала канализационна тръба. Затворниците, чиито присъди още не бяха влезли в сила, не бяха длъжни да работят, но Антони Кошиба отиде доброволно. Предпочиташе тежката физическа работа пред бездействието в задушната килия, където беше принуден да слуша разказите на другите за нападения и обири, побоища и планове за бъдещи подобни изстъпления. След такива безсмислено преживени дни идваха най-мъчителните, безсънните нощи. Затова молеше да го вземат на всякаква работа. Трябваше ли да се пренасят въглища, да се почистват дворът или покривът от сняг, да се пренасят картофи в кухнята, той пръв се обаждаше. После уморен заспиваше тежък сън и нямаше време да размишлява за себе си, за Мариша и за каквото и да било.

Присъдата прие безропотно. Макар да я смяташе явна несправедливост, не протестираше. Отдавна бе свикнал с неправдата. Не го възмущаваше, не го учудваше, дори не го натъжаваше. Знаеше, че беднякът трябва да свиква с нея както с лошото време и студа. Бог, който ги праща, е създал и хора лоши, озлобени, груби, неотзивчиви.

Антони Кошиба не се надяваше много и на обжалването. Едно само го тревожеше и прогонваше нощем съня му, една грижа: как ли ще се справи Мариша там?

Познаваше добре Прокоп Мелник и не допускаше, че в неговия дом могат да се отнасят зле с момичето, но какво хубаво има в самотата, далеч от хората, за човек като нея?… А толкова се надяваше! Така чудесно си представяше живота с нея под един покрив. Разбира се, щеше да започне да взема пари от болните, особено от богатите, за да има тя за книги, които толкова обича, и за хубави дрехи, които подхождат на нежната й красота повече от простите басмени роклички. Сутрин щеше да работи във воденицата, следобед Мариша ще му помага да приема болните, а вечер ще му чете със звънкото си гласче стихове и романи.

И ето, всичко беше станало на пух и прах. Три години са доста време. За три години много неща могат да се променят. След като излежи присъдата, ще се върне във воденицата, но вече няма да я завари там.

— Тогава какво?…

Тогава отново ще заживее празния, безцелен живот, живот нито за себе си, нито за хората, нито за бога, защото сам не го желае, хората го осъждат, а господ отвисоко и безразлично наблюдава всичко това.

— Тогава какво?…

Толкова години скита по света като бездомно животно, което няма друга цел, освен и този ден да се нахрани и подслони за сън в някое ъгълче. И тъкмо когато в тази пустота проблесна първата, единствената светлинна, когато усети в гърдите си, че сърцето му заби по-живо и се изпълни с топли, човешки чувства, когато осъзна, че и той е човек, че е намерил цел и смисъл в живота, сполетя го този удар и всичко рухна.

Колко живо си спомняше сега онези страшни мигове, когато Мариша догаряше, когато, замаян от безсилно отчаяние, седеше край нея без всякаква надежда, неспособен да направи най-малкото усилие, дори да се моли. Нощем в затвора преживяваше същото. По същия начин мислите му се блъскаха непокорно във вира, който поглъщаше в бездната си всичко, което обичаше, заради което искаше, заради което можеше да живее.

И отново изплуваше някакъв ужасен спомен, мъгляв и далечен, че много, много отдавна е преживял подобно нещастие, някога в миналото пак е загубил всичко. Напразно напрягаше паметта си. Само едно име ясно изплуваше в нея: странно, никога нечувано, а толкова познато — Беата.

Защо това име се връщаше постоянно, защо със звука си всяваше тревога? Какво означаваше то?…

Лежеше с отворени очи върху твърдия сламеник в килията и се взираше в мрака, сякаш искаше да го прозре. Но паметта му спираше винаги на едно и също място, пред някаква непристъпна стена, през която не можеше да премине.

… Беше есен, разкалян път и обикновена селска каруца с малка шкембеста кранта… Лежи в каруцата и спи, а главата му се удря в дъските силно, болезнено. Тъкмо болката го събуди.

Но какво е било преди това?…

Да, тук започваше непристъпната стена, а зад нея се криеше неразгадаемата тайна. Живот неизвестен, забравен, заличен, изтръгнат от действителността. Едно знаеше: бил е различен от сегашния. Сигурно е имал някаква връзка с живота на богати хора и с това загадъчно име: Беата.

В първите години на своето скиталчество се опитваше да проникне през бента, който се издигаше между паметта му и миналото. Даваше си сметка, че е трябвало да има младост и детство. В плахи разговори със случайно срещани хора бе разбрал, че всички помнят детските си години. После пред никого не издаваше странния си недъг, защото никой не искаше да му повярва. Присмиваха му се и предполагаха, че има причини да не помни миналото си, но продължаваше да напряга паметта си, подновяваше настъплението срещу непроходимата стена и всеки път, уморен, изтощен до крайност, полуобезумял, трябваше да се връща към действителността и да се заклева, че никога вече няма да прави нови опити.