Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Вашият син, господарю — съобщи, — е тук, в пристройката, при госпожица Мариша. Заповядайте, ще ви заведа.

— Благодаря, Прокоп! — каза господин Чински, хвана под ръка госпожа Елеонора и прошепна: — Не забравяй, Еля, че ако искаш да спечелиш нечие сърце, трябва първо да разтвориш своето.

— Зная, добри ми приятелю — притисна тя ръката му. — Не се страхувай.

Беше отстъпила и дълбоко в душата си бе примирена с това, което доскоро смяташе едва ли не за позор. Ето, за втори път в живота съдбата я принуждаваше да прекрачи този праг. Някаква орис отново превъртя колелото и то спря в страшния миг на тревога и несигурност пред къщурката с малки, квадратни прозорчета.

На почукването Лешек отговори силно, уверено, дори предизвикателно.

— Влезте, моля!

Още преди няколко минути светлините на фаровете бяха го предупредили за пристигането на родителите му. Знаеше, че са те. Но не знаеше намеренията им. Затова скочи и застана пред Мариша, сякаш искаше да я прикрие от надвиснала опасност. Лицето му се изопна и пребледня. Стисна зъби, за да не изрече напиращите остри, гневни, безмилостни думи. И зачака.

Вратата се отвори. Влязоха. Бе минала може би секунда, откакто застанаха на прага, но той вече беше ги разбрал. Баща му мило се усмихваше, а очите на майка му бяха зачервени от плач, устните й трепереха.

— Синко мой! — прошепна почти беззвучно тя.

Сграбчи ръцете й и започна да ги целува горещо.

— Мамо! Мамо!…

В тези две сподавени от вълнение думи имаше всичко: и болка, и упрек, и надежда, и обида, и молба за прошка, и опрощение. Всичките им страдания, вътрешни борби, взаимни обвинения, мъчителни тревоги, жестоки решения и най-нежно умиление се съдържаха в тези две думи: синко, мамо, в думите, които изразяват най-трайния договор, най-нерушимия съюз, най-свещената спогодба.

Те се прегърнаха, без да говорят, без да разсъждават, с единственото желание никога да не бъде затъмнена истината, която бе ги озарила.

Госпожа Чинска се опомни първа и рече топло:

— Позволи ми, Лешек, да се запозная с бъдещата ти съпруга.

— Погледни, мамо, това е най-милото момиче на света… Тя още не е била обичана така силно, както заслужава.

Мариша стоеше свела поглед, смутена и плаха.

— Ние с баща ти — каза госпожа Елеонора — ще присъединим чувствата си към твоите, сине, и може би тогава тя ще има обичта, за която е достойна.

Приближи се до Мариша, прегърна я и нежно я целуна.

— Прелестна си, мило дете, а вярвам, че и душата ти е красива. Надявам се да бъдем приятелки и да не ме смяташ за съперница, макар и двете да обичаме едно и също момче.

Засмя се и погали поруменялото лице на момичето.

— Погледни ме, искам да разбера по очите ти много ли го обичаш.

— О, толкова много, госпожо! — рече тихо Мариша.

— Скъпо дете, за теб не съм „госпожо“. Искам да ти бъда майка.

Мариша се наведе и притисна устни към ръката на тази горда дама, доскоро толкова чужда, строга, опасна и недостижима жена, която сега имаше право да нарича „мамо“.

— Позволи и на мене — протегна ръце към Мариша господин Чински — да ти благодаря за щастието на нашия син.

— Той ме направи щастлива! — усмихна се най-сетне Мариша, придобила малко смелост.

— Погледнете я колко е хубава! — викна възторжено Лешек, който досега бе наблюдавал сцената приятно изненадан.

— Моите поздравления, момчето ми! — потупа го по рамото баща му.

— Има за какво, нали? — вирна самонадеяно глава Лешек. — Но вие още не я познавате. Когато я опознаете като мене, ще видите, че е истинско съкровище, олицетворение на чудото.

— Лешек! — засмя се Мариша. — Не ти ли е неудобно да преувеличаваш! След такива хвалебствия твоите родители ще очакват да ги потвърдя с нещо. И разочарованието им ще бъде още по-голямо, когато се окаже, че аз съм обикновено, глупаво момиче…

— Скромността — прекъсна я госпожа Чинска — също е достойнство.

— Това не е скромност, госпожо — поклати глава Мариша. — Не мислете, моля ви, че не си давам сметка какво представлявам и колко трудно ще ми бъде, колко усилия ще ми струва да достигна равнището на Лешек, на вас и вашето общество, за да не правя лошо впечатление и да не срамя Лешек с недостатъците в моето образование и възпитание. Признавам открито, че се страхувам и не зная дали ще се справя. Ако се осмелявам да го сторя, ако въпреки всичко съм решила да понеса възможните… разочарования… унижения… то е само защото го обичам много…

Говореше бързо, без да ги гледа, а ускореното й дишане издаваше, че споделя мисли, които дълбоко я вълнуват.