Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Госпожица Мариша вече напълно здрава ли е? — попита.

— Нищо й няма. Даже се е разхубавила като някога — засмя се Зоня. — Само дето има някаква голяма грижа, та си поплаква.

— Каква грижа?

— Знам ли я. Но си мисля, че грижите й не са малко. Първо, работата си загуби заради тая болест. Госпожа Шкопкова взела друго момиче в магазина. Някаква нейна роднина.

— Дребна работа! Какво друго?…

— Ами и Антони. Покрай кражбата и дето лекувал незаконно, го пратиха в затвора за три години.

— Не може да бъде.

— Може, защото го затвориха.

И Зоня подробно разказа на Чински кое как беше.

— Въртяхме, сукахме как да му помогнем, но каква ти помощ — завърши. — Пък сега, извинявайте, ама работа ме чака. Мариша сигурно ей сега ще дойде.

Излезе, а Лешек разчувствуван разглеждаше предмет по предмет в стаята. Навсякъде личеше Маришиният усет към чистота и красота. Колко работа е трябвало да свършат горките й ръчици!

— Сега вече край! — помисли и го обзе огромна радост.

Навън се сипеше сняг на едри парцали, все по-гъст и по-гъст.

— Само да не се загуби — разтревожи се.

Изведнъж чу някой да изтупва обувките си в пруста. Сигурен беше, че е тя. Застана сред стаята и зачака. Вратата се отвори. Мариша спря на прага, извика и щеше да падне, ако не беше я грабнал навреме в прегръдките си. Обсипваше с целувки устата, очите, при допира на ръцете му снегът по палтото й се топеше.

Тя постепенно идваше на себе си.

— Единствена моя любов — шепнеше той. — Щастие мое… Най-сетне си при мене жива и здрава, и моя… Всичко се беше обърнало против нас, но сега вече нищо няма да ни раздели, няма да ни раздели… Сигурно си мислила, че съм лош, че съм те забравил… Не е така! Заклевам ти се, не е така! Кажи, че ми вярваш!

Тя се притисна към него.

— Вярвам, вярвам, вярвам…

— И още ме обичаш?…

— Обичам те. Обичам те повече отвсякога.

— Слънце ти мое! Моя ненагледна! Кажи ми, не си ли мислила нещо лошо за мене?…

Долови колебание в погледа й.

— Лошо не съм мислила — отговори най-сетне. — Не. Но ми беше много тъжно. Така те чаках… Много дълго… Толкова дни.

— Повярвай ми — каза сериозно, — ти си била по-щастлива от мене. Аз също преживях толкова дни без тебе, но бяха стотици, милиони пъти по-тежки от твоите. Защото не очаквах нищо.

Замълча и добави:

— Бяха ме заблудили.

Тя поклати глава:

— Не разбирам.

Беше му трудно да й каже истината. Най-сетне промълви:

— Бяха скрили от мене, че ти си… оцеляла. Не мисля, че са го направили с лоши намерения. Първоначално състоянието ти е било безнадеждно, а после… Нали никой не знаеше, че за мене ти си всичко. Затова и не са ме уведомили.

Тя кимна, а в очите и заблестяха сълзи.

— Сега зная, сега разбирам… И… и на тебе… ти е било тъжно… че не съм жива?…

— Дали ми е било тъжно?! — извика. — Мариша! Ето ти доказателства! Ето!…

Бръкна в единия джоб, после в другия, претърси всичките.

— Сигурно съм оставил писмата на писалището в Людвиково. Но утре ще ги прочетеш.

— На мене ли си писал, Лешек? — учуди се.

— Не на тебе, щастие мое! — прехапа устни. — Това бяха прощалните ми писма. До родителите, до приятели. Вчера пристигнах, писах ги днес сутринта. А довечера…

Погледна тъмните стъкла на прозорците, засипани до половината със сняг.

— По това време… вече нямаше да съм жив.

— Лешек! — извика ужасена.

— Не исках да живея без тебе!

Те се прегърнаха, а сълзите течаха и се сливаха по лицата им. Плачеха от тъжното минало, от преживяната мъка, от отчаянието, което ги бе изпепелило, плачеха и от щастие, толкова огромно, толкова необхватно, че самите те се чувствуваха загубени, мънички и плахи.

Лешек не се излъга. Тръгнал от къщи почти в несвяст, той, разбира се, бе оставил писмата върху писалището, до неадресираните пликове. След излизането му в Людвиково настъпи хаос. От извънредно голямото вълнение икономката, госпожа Михалевска, сама едва не загуби съзнание, а после, когато дойде горе-долу на себе си, предаде разговора с Лешек толкова объркано, че мина доста време, докато се установи какво всъщност и защо е станало.

Изясняването на фактическото положение беше заслуга на господин Чински, когото естествено веднага извикаха от фабриката. Той не се ограничи с разказа на Михалеша. От прислугата научи, че Лешек повикал градинаря, а от градинаря, че му било наредено да откъсне най-хубавите цветя в оранжерията.

Господин Чински, разбира се, не пренебрегна обстоятелството, че икономката заварила Лешек да пише някакви писма. При това прояви толкова съобразителност, че не допусна никого в стаята на сина си, въпреки настойчивото желание на роднините. Затова можа да прочете съсредоточено писмата.