Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Добре. Кажете на госпожата и я попитайте ще има ли нещо против.

— Госпожата замина с колата до гарата и ще се върне чак следобед.

— Тогава следобед ще я попитате. И аз ще тръгна чак следобед.

Лешек не се съмняваше, че майка му ще позволи дори да опустоши оранжерията. Тя, разбира се, веднага ще се досети защо са му цветята.

Върна се в стаята си и се захвана да пише писма. Най-дългото беше до родителите. Кратки и прочувствени до неколцина приятели, официално до полицията и накрая до госпожа Шкопкова. То трябваше да възвърне доброто име на Мариша пред общественото мнение в града.

Тъкмо привършваше с писането, когато на вратата почука икономката Михалевска. Вчера не бе успяла да поздрави Лешек. Както винаги преди празниците, имаше доста работа. Сега беше чула, че веднага след обяда Лешек заминавал, та бе оставила сладкишите на благоволението на готвача, за да се види с господин Лешек и да изрази радостта си, че се е завърнал, слава богу, здрав. Започна да разказва как всички питали за него, кой какво казал, кой какво направил…

Лешек слушаше бърборенето й и изведнъж се сети, че тази жена, жива хроника на цялата околия, не може да не знае онова, за което не му се искаше да пита в градчето.

— Михалеша! — обади се. — Имам една молба.

— Молба ли?

— Да. Не знаете ли… — гласът му секна, — можете ли да ми кажете… къде… погребаха…

— Кого?

— Къде погребаха… момичето, което загина при катастрофата?…

Жената зяпна насреща му.

— При коя катастрофа?

— Тази с мене — загуби търпение.

— Божичко! — викна. — Какво говорите! Що да я погребват?!… Оная Мариша ли?… Шкопковата?… Че тя си е жива!

Всичката кръв се дръпна от лицето му. Скочи от стола и едва не падна.

— Какво?!… Какво?!… — попита с такъв ужасяващ шепот, че Михалеша уплашено отстъпи към вратата.

— Кълна се в бога! — викна. — Що да я погребват? Оздравя си. Знахарят я излекува и го тикнаха в затвора. А тя живее там във воденицата. От хората съм го чувала. Пък и нашият Павелек, тоя в кухнята, със собствените си очи я видял… Божичко! Помощ!…

Лешек се залюля, политна и се строполи на пода. Ужасената икономка помисли, че е припаднал, но го чу да плаче и да произнася някакви несвързани думи. Без да разбира какво става, но с мисълта, че е виновна за всичко това, изтича да викне за помощ.

Цялата компания беше в хола. Връхлетя там и задъхана започна да разправя, че с господин Лешек е станало нещо.

Още преди да свърши, дотърча самият Лешек, прелетя през хола и се озова на терасата, без да затваря вратата подире си.

— Ще настине! — извика Михалеша. — Без палто е. Какво направих!…

В това време той тичаше към конюшнята.

— Бързо впрягайте! — обърна се към първия срещнат кочияш. — По-бързо! По-бързо!

И сам започна да помага. Настана суматоха. От замъка лакеят тичешком донесе коженото палто и шапката му. След пет минути шейната се носеше по пътя към Радолишки. Летеше като вихър, защото Лешек бе взел юздите от кочияша и караше сам.

Главата му беше замаяна, сърцето му удряше като чук. Мислите му се гонеха лудо. Разкъсваха го противоречиви чувства. Изпълваше го огромно радостно щастие и същевременно се задушаваше от гняв. Беше готов да прости всичко на всекиго, беше готов да се хвърли в обятията и на най-големия си враг, а в същото време яростно стискаше зъби. Бяха го измамили! Такава долна, подла лъжа! Толкова време да крият от него, че е жива. Ще си отмъсти за това, ще отмъсти безмилостно!

И неочаквано го обземаше нежност: а тя колко ли е страдала! Сигурно е очаквала да й се обади, да пише, да прати вест. Постепенно е губила надежда, самотна, изоставена, забравена в нещастие от човека, който й се бе клел в любов.

— Дали не ме мисли вече за подлец?…

Скръцна зъби.

И то заради тях! О, това няма да им се размине. Ще зашлеви плесница на онзи доктор Павлицки и ще му отреже ушите на дуел. Нека цял живот помни, че е постъпил като негодник. А майка му?… Тя ще изкупи още по-скъпо жалката си постъпка. Ще й каже:

— Заради подлата ти лъжа твоят син щеше да се самоубие. Лъжата ти излезе наяве. Но смятай, че си убила сина си. Или поне всичките му синовни чувства. Сега и завинаги ще ти бъда чужд.

И никога вече няма да й каже нито дума. Ще замине, ще замине оттука завинаги, и то веднага. Баща си също не иска да вижда. Как можа и той да прикрива с мълчание лъжата на майка му!

— Това ми било родителска любов, да я вземат дяволите!

Отново помисли колко близо беше до нещастието: нали там, във Франция, отдавна възнамеряваше да го направи. Спря го единствено желанието да изпълни последния си дълг към Мариша. Затова отложи, затова се върна тук…