Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Не трябваше да му казвате за смъртта на момичето. Тази стъпка беше невнимателна. Може да влоши състоянието му.

А майка му:

— Не умея да лъжа, докторе. Самата аз винаги съм предпочитала горчивата истина пред заблудата. Моят син, между другото, не носи отговорност за злополуката.

— Имах предвид друго — поколеба се лекарят. — Възможно е да е изпитвал някакви чувства към тази Мариша…

— Изключено — прекъсна го госпожа Чинска с такъв тон, сякаш самото предположение бе обида за нея.

Физическото състояние на Лешек се подобряваше с всеки изминал ден. В болницата във Вилно му направиха много рентгенови снимки, раните и счупванията зарастваха нормално. Обаче психическото състояние на болния будеше все по-големи опасения. Затова щом здравето му беше вън от опасност, откараха го първо в една хирургическа клиника във Виена, а после в Аркашон, за да се възстанови. Веселата международна компания в Аркашон трябваше да се отрази благотворно върху настроението на Лешек. Уви, той явно отбягваше хората. Не участвуваше в увеселенията и екскурзиите и въпреки че спазваше, макар и машинално, предписаното лечение, настроението му не се променяше ни най-малко.

Поне външно. Всъщност незабележимо за околните в него назряваше едно решение.

Назряваше и му носеше утеха…

Той, разбира се, обичаше родителите си и осъзнаваше каква болка ще им причини. Бе готов дори да направи какво ли не за тях, но мисълта да се обрече за цял живот на мъчителни страдания, които нищо не би могло да облекчи, му се струваше чудовищна и не по силите му.

Освен това желаеше смъртта, точно такава смърт, желаеше я като изкупление. Нали той се беше вмъкнал в живота й, в спокойния и радостен живот на това прекрасно създание, неканен, нетърсен, почти насила. Ако не беше той, тя и досега щеше да води своето обикновено и бедно, но спокойно съществувание. Той бе нарушил спокойствието й, по негова вина загина, а след смъртта й остана лоша слава. Заради него. Не намери достатъчно смелост да се опълчи срещу трудностите. Беше твърде малодушен. Пазеше в тайна намеренията си, за да си осигури удобен живот. За сметка на нейната репутация.

Заслужаваше възмездие! И трябваше сам да си го определи, защото единствено възмездието ще възвърне доброто име на Мариша, ще очисти петното от паметта на най-любимото му същество…

Влакът спря на малката, така добре позната гара. На перона го посрещнаха госпожа Чинска, Тита Зеновичовна и нейната сестра Анелка, братовчед му Карол с жена си Зулка и други роднини, които обикновено идваха в Людвиково за Коледа.

Престорената усмивка, с която Лешек поздравяваше всички, не можа да ги заблуди: усмихваше се от учтивост. Бяха дошли да го посрещнат възторжено и шумно с желанието веднага да го разсеят, развеселят и въвлекат в безгрижното си ежедневие. Единствена Анелка го наблюдаваше мълчаливо и сякаш съчувствено.

— Колко е отслабнал и тъжен — прошепна тя на госпожа Чинска.

— Постарай се да го развеселиш и се прави, че не забелязваш никаква промяна в него — стисна ръката й госпожа Елеонора. — Той винаги те е обичал.

Четирите шейни с пеещи звънчета пристигнаха пред людвиковския замък, сякаш се връщаха от празнична разходка. През целия ден нито за миг не оставиха Лешек сам. В салона шумно свиреше ту радиото, ту грамофона.

След вечеря най-сетне се озова в стаята си. Тук нищо не беше променено в негово отсъствие. Погледна тревожно в писалището. Дневникът на Мариша беше на мястото си.

Цяла нощ го чете, по няколко пъти прелистваше едни и същи страници, чието съдържание, дори всяка дума, помнеше толкова добре. Заспа едва призори и се събуди късно. Прислужникът донесе закуската и съобщи:

— Баща ви е във фабриката и нареди да ви попитам нямате ли желание да наминете там.

— Не — поклати глава. — Но моля ви да повикате градинаря при мене.

— Слушам, господине.

— Има ли много цветя в оранжерията?

— Както обикновено по празниците. Особено розите тази година са много хубави.

След закуската дойде градинарят и отидоха заедно в оранжерията. Лешек посочваше все нови и нови цветя на учудения човек, а накрая рече:

— Моля всички да се оберат.

— Да ги обера?…

— Да. И ги увийте.

— А къде да ги изпратя, господине?

— Аз ще ги взема.

— Ще излизате ли, господине?

Лешек не отговори и тръгна към изхода.

— Моля, господине — спря го градинарят. — Но вие ми наредихте да откъсна почти всички цветя. Не ми е работа… Обаче не зная дали госпожата…