Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Мило дете. Иска ми се да ти вярвам. Но какво ще помогне моята вяра? Всички разбраха, че ходиш с оня развейпрах, когото милостивият бог и досега не е наказал. Всички знаят, че едва не те преби, а сетне те заряза… И ако искаш съвет от мене, чуй го: заминавай колкото може по-далече оттука, при непознати хора. И друг път избягвай такива контета и перковци. А за да имаш с какво да тръгнеш и да не ме споменаваш с лошо, както аз тебе, там, в кошничката си, ще намериш някоя и друга злота… За начало ще ти стигнат. Най-добре за Варшава тръгни. Там иди при някой свещеник и му поискай съвет. В големия град по-лесно се намира работа.

Избърса носа си и добави:

— Така съм го намислила. Само че сигурно пак ще е напразно. Ти няма да се вслушаш в съвета ми.

Мариша хвана ръката й и я целуна.

— Сигурно така ще направя. Благодаря ви, благодаря… Никога няма да забравя…

— Хайде, детето ми, върви си с бога. Богородица да те благославя и пази.

Прегърна Мариша, изпрати я до вратата и извика подире й:

— И да ми пишеш!

— Ще пиша.

Ракитовата кошница не беше тежка, бедното й съдържание също, но ръцете й все повече изтръпваха и трябваше все по-често да ги сменя.

От няколко дни времето бе омекнало и сега започна да вали сняг на едри парцали, които падаха бавно, лениво, но толкова нагъсто, че на няколко крачки наоколо вече нищо не се виждаше. За щастие високите дървета от двете страни на пътя и помагаха да не се заблуди. Мариша вървеше все по-бавно не от страх да не загуби пътя. Толкова мисли се блъскаха в главата й, толкова противоречиви чувства разкъсваха сърцето й. Признаваше, че бившата й наставничка е напълно права. Наистина трябваше да замине, да отиде възможно най-далеко, ако ще във Варшава. Сега има пари за път и няма смисъл да отлага…

Но да напусне тези места, да се откаже завинаги от надеждата да зърне Лешек, макар и отдалеч… И да остави така чичо Антони?!… Нали той ще се върне тук… Толкова добрини видя от него, толкова го обича… Разбира се, че трябва да замине. Но по-добре за Вилно. Сигурно ще й разрешат да го посети в затвора… Ще се посъветва какво да правят… Да, това е най-важното, сега това е единственото. Какво друго й остава?…

С мъка намери страничния път към воденицата. Снегът валеше толкова гъсто, че ако не беше шумът на водата върху колелото и пръхтенето на конете край воденицата, нямаше да я забележи. Едва когато наближи, видя светлината и се учуди, защото прозорците на пристройката също светеха.

— Сигурно Наталка е отишла там да си учи уроците — помисли Мариша.

Изтупа снега от обущата си в преддверието, отвори вратата и се спря като закована.

Стаята изведнъж се завъртя пред очите й, сърцето й силно заудря, от устата й се изтръгна тих вик и тя загуби съзнание.

В санаториума на доктор дю Шато в Аркашон зимният сезон започваше обикновено в началото на декември и тогава масово прииждаха болни от артрит парижани. Затова, когато в средата на декември пристигна господин Станислав Чински и съобщи, че иска да прибере сина си в Полша, лекарят изобщо не възрази.

— Разбира се — каза, — всъщност вашият син е напълно здрав. Засега е изключено да се занимава активно със спорт, но костите са зараснали правилно, от масажите мускулите са заякнали достатъчно, а колкото до настроението му, предполагам, че се дължи на носталгията. Връщането в родината, в семейната среда ще го оживи и раздвижи.

— И аз имам такава надежда — стисна ръката му господин Чински.

А сега, седнал във вагона срещу сина си, нямаше никаква надежда. След като се бе посъветвал с жена си, замина нарочно сам за Аркашон, за да вземе Лешек за коледните празници. Бяха се изплашили от писмата му. След дълго настояване от тяхна страна бе изпратил само две писма, и то кратки, язвителни, безразлични.

С безразличие посрещна и баща си и се съгласи да се върне.

— Все ми е едно — каза само.

Седеше мълчалив, с изгаснала цигара в ръката и сякаш не чуваше разказите на баща си за политиката, за подобряването на конюнктурата, за новите поръчки. Сякаш нищо не го засягаше, нищо не можеше да привлече вниманието му, да го развълнува. Дали сътресението при злополучната катастрофа завинаги е превърнало това весело момче в апатичен меланхолик?…

Господин Чински напразно се опитваше да привлече с нещо вниманието на сина си. Лешек се ограничаваше с кратки отговори, взираше се безсмислено във върховете на обувките си и беше изпълнен с някакво застинало, вяло спокойствие.