Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Всички похвалиха съвета на Васил.

— А кога може да бъде обжалването?

— Няма да е скоро — каза един от селяните. — Аз кога имах делото за ония борчета от Вицкунската гора, обжалването дойде след три месеца.

— Пак бързо е станало! — обади се друг. — Понякога и година се чака.

Мариша плака цяла нощ, а на сутринта приготви един вързоп.

Сложи малко бельо на Антони, късото кожухче, целия му запас от тютюн, салам и сланина, колкото имаше.

Тъкмо тогава влезе Зоня.

— Какво е това? — попита. — За Антони ли си го стегнала?

— Да.

— А по кого ще го пратиш?

— Ще питам. Оттук често минават хора за Вилно.

Зоня се замисли, а след малко измъкна кърпичка, развърза възела и извади две монети по пет злоти.

— На̀, изпрати му и тез пари.

— Колко си добра, Зоня! — рече Мариша.

Но Зоня се навъси.

— За едни добра, за други лоша. На него ги давам, не на тебе!

Мариша отдавна бе забелязала, че Зоня я гледа накриво. Сега каза кротко:

— Благодаря ти от негово име.

Зоня вдигна рамене.

— Каквато си му ти, такава съм му и аз. Какво има да ми благодариш, сам ще ми благодари, като си дойде. Пък и заради това, че ще се грижа за всичко, дето е оставил, ще гледам да не се похаби.

— Защо ще си създаваш грижи, Зоня?

— А кой да го прави?

— Аз.

— Ти ли?… Как така ти?… Да не мислиш, че три години ще седиш при свекъра ми?

Мариша се изчерви.

— Защо три години?… След обжалването ще освободят чичо Антони…

— Я го освободят, я не. Пък и никакъв чичо не ти е той на тебе. Как мислиш да живееш тука?… От какво?…

Видя сълзите в Маришините очи и добави:

— Хайде, не плачи. Никой не те гони. Покрив над главите ни има за всички… И хляб. Ей тъй го рекох. От любопитство. Не плачи, де. Поскъпил ли се е някой за тебе? А?…

Въпреки тези уверения Мариша едва сега осъзна положението си. Наистина няма ли го чичо Антони, няма право да остане. Дадоха й да го разбере, дори по-тактично, отколкото обикновено го правят простите хора.

Когато я повикаха за обед, не помръдна от мястото си. Трепереше при мисълта, че цялото домочадие Мелникови ще я гледат и ще броят всяка лъжица от даденото даром ядене, всеки залък, сложен в устата… Помежду си ще я наричат шепнешком пришълка, готованка, докато някой ден й го кажат в очите.

— Трябва да се махна оттук, трябва… Но къде да отида?…

Знаеше от хората, че в магазина на госпожа Шкопкова вече работи друго момиче. Не можеше да разчита на работа в цялата околност. Никой не знаеше за годежа й с Лешек, пък и никой нямаше да повярва, ако се реши да го каже. Затова пък всички бяха научили, особено след катастрофата, че се е срещала с него, че са се разхождали сами в гората… При всичко това не можеше да се надява на каквато и да е работа.

А да се махне… но къде?…

Хвърли се на леглото и заплака. Плачеше заради жестоката си съдба, за своята голяма, единствена любов, която бе й причинила само болка, срам, нещастие…

— Лешек, Лешек, защо ме забрави!… — повтаряше и се заливаше в сълзи.

— Хей, госпожице Мариша, хайде на обед! — извика Васил от прозореца.

Не помръдна и след малко той влезе.

— Защо плачете? — попита.

— Не зная — отвърна Мариша през сълзи.

— Как така?… Обиди ли ви някой?… Хайде, кажете ми!…

— Не, не…

— Тогава защо плачете?… Не бива…

Запристъпя безпомощно на място и рече:

— Не мога да ви гледам, като плачете. Хайде, стига… стига… Да не би някой да ви е наговорил нещо?

— Не, не…

Момчето изведнъж се сети, че преди малко видя Зоня да влиза в пристройката. Ядоса се.

— Хубаво — каза и излезе.

Цялото семейство вече беше край масата. Васил застана на прага на кухнята и спокойно рече:

— Защо я няма Мариша?

— Виках я, кой знае защо не дойде — вдигна рамене Олга.

— Не знаеш ли?…

— Не знам.

— Да не би Зоня да знае?

Зоня му обърна гръб.

— От къде на къде?…

Васил внезапно кресна:

— Тогава аз знам, вещице проклета!

— Какво ти става бе, Василе? — искрено се учуди старият Прокоп.

— Такова ми става, тя там плаче! А кой може да я разплаче, ако не тая вещица?… Какво си й надрънкала?!

Зоня сложи ръце на кръста и войнствено вирна глава.

— Каквото съм искала, това съм й надрънкала. Разбра ли?!

— Тихо! — загуби търпение Прокоп.

— Той защо се нахвърля!… Кой знае какво не съм й казала, пък и да съм казала… Стои тука по наша милост, пък и важна на всичко отгоре.

— Не и по твоя милост! — изрева Васил побеснял.

— Да върви, откъдето е дошла! — избухна Зоня.