Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

През нощта господин Чински не можеше да заспи и надзърна в купето на сина си. Имаше лоши предчувствия и те се оправдаха: въпреки мразовитата нощ Лешек бе отворил прозореца и подал глава навън, облечен с тънка копринена пижама. При отварянето на вратата леденият вятър нахлу и купето.

— Какво правиш, сине! — уплаши се господин Чински. — Ще си навлечеш някоя бронхопневмония!

Лешек се обърна.

— Възможно е, татко.

— Моля те, затвори прозореца.

— Горещо ми е.

— Искам да поговоря с тебе.

— Добре.

Затвори прозореца и седна.

— Ти си много небрежен към себе си, Лешек — започна господин Чински. — Не само не се грижиш за здравето си, но и съзнателно се излагаш на опасност.

Мълчанието беше единственият отговор.

— Защо не си легнал?

— Не ми се спи.

— Но трябва. Твоето здравословно състояние изисква още много грижи.

— Защо? — Лешек погледна баща си в очите.

— Как така защо?!

— Именно защо? Мислиш ли, че държа на здравето си?

— Би трябвало да държиш.

— Ами! — махна с ръка.

— Лешек!

— Татко! Наистина ли смяташ, че животът е нещо, което заслужава грижи, безпокойства, усилия?… Повярвай ми, лично аз никак не държа на него.

Господин Чински се усмихна насила.

— Когато бях на твоите години — излъга, — и аз се поддавах на подобни депресии, но имах достатъчно разум, за да зная, че те са временно състояние.

— И по това се различаваме, татко — кимна Лешек. — Аз зная, че това не е временна депресия.

— Уверявам те, така е. Довери се на моя опит. Естествено един физически и психически шок има своеобразни последици. Но това ще мине. Ще мине толкова по-скоро, колкото по-разумно се отнасяш към сегашното си състояние. Да осъзнаеш причините за депресията е най-сигурното средство да я преодолееш.

Господин Чински нямаше впечатление убедителните му аргументи да са стигнали до сина му, затова добави:

— И още нещо. Не бива да забравяш за нас, твоите родители, за които ти си всичко. Ако разумът ти не говори, тогава се обръщам към твоите чувства.

Лешек трепна и след малко попита:

— Според тебе, татко, чувствата наистина ли са толкова могъща и заслужаваща уважение сила, че трябва да ги вземаме предвид тогава, когато пред нас възниква Хамлетовия въпрос: да бъдеш или да не бъдеш?…

— Разбира се, Лешек.

— Благодаря ти. И аз съм на същото мнение.

— Ето, виждаш ли, сине. Хайде сега си легни и се опитай да заспиш. Утре сутринта ще си бъдем у дома. Да… Не можеш да си представиш колко тъгува майка ти за тебе. Винаги се е опитвала да изглежда силна натура… Но ти сам знаеш, че под външността й се крие най-голяма нежност. Хайде, спи, сине. Лека нощ.

— Лека нощ, татко — безизразно отвърна Лешек.

Загаси лампата, но не си легна. Отмереното тракане на колелата, лекото полюшване на вагона, яркият сноп искри край тъмния прозорец… И тогава се връщаше у дома. Но му се искаше да увеличи скоростта на влака. Носеше годежен пръстен за нея, а на себе си щастие.

Дали в оранжерията на Людвиково люлякът е цъфнал?… Да, люлякът и хелиотропът, те силно ухаят… Ще заповяда да ги откъснат всичките. И може би… Там сигурно е паднал дълбок, чист сняг. А по снега дори следа от стъпки няма. Забравен, малък гроб…

Ще пристъпва по непокътнатата бяла покривка… Пръв и последен… Там е целта му. А отвъд нея няма никакъв път… Ще подреди цветята, целия гроб ще покрие с цветя… Дали през снега, през дебелия слой пръст и през дървения капак ще достигне до нея уханието на люляка и хелиотропа?… Ще достигне ли неговият шепот, повтарящ най-скъпото име, най-нежни заклинания, най-отчаяни обети?… Ще чуе ли тя отслабващото, замиращо туптене на сърцето му сред вехнещите цветя, ще се приготви ли да го посрещне, ще сложи ли както някога ръце на раменете му и ще позволи ли да гледа до насита лъчезарните й очи?… Този път завинаги, навеки…

Нежна вяра го обземаше, когато мислеше за това. Какво спокойствие го завладя, откакто беше го решил. Винаги, когато оставаше сам, потъваше в безстрастните, огромни като космическата пустота неизмерими простори на смъртта. Вече им принадлежеше.

Колко по-трудно и по-болезнено беше в началото. Щом бе в състояние да произнесе няколко срички, той ги попита:

— Какво стана с нея?

Тогава майка му трепна и отвърна кратко:

— Почина, но ти не мисли за това.

А доктор Павлицки добави:

— Счупване на черепната основа. В такива случаи се живее до час.

Тогава отново загуби съзнание. А когато се свестяваше, мисълта за смъртта на Мариша беше сякаш отрицание на собствения му живот. Лежейки със затворени очи, чуваше приглушения разговор. Лекарят упрекваше госпожа Чинска: