Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Сам бог, изглежда, ме е направлявал…

Изведнъж му се стори, че прониква в тайната на своето предназначение, че го очаква голямо, неизмеримо щастие и че не би могъл да оцени това щастие, ако не беше минал през страданието, ако не беше онова безгранично отчаяние, което преобрази душата му.

Замисли се: та животът бе му предоставял толкова радости, успехи, благополучие. Приемаше всичко като нещо естествено, принадлежащо му и обикновено. Не си спомняше поне веднъж да беше изпитал благодарност, да беше пожелал да включи в молитвите си, произнасяни по навик, поне една въздишка на признателност. Трябваше ли да премине през такива тежки изпитания, за да се научи да цени скъпите дарове?… За да ги заслужи, след като е разбрал цената им?… За да дорасне за такова щастие?…

Разсъждаваше по този начин, а понеже при него мислите винаги трябваше незабавно да намерят израз в действие, на първия кръстопът, където имаше кръст, дръпна юздите така, че конете забиха задните си копита в снега, хвърли поводите на кочияша, скочи на земята, коленичи с шапка в ръка и се загледа в малката фигура на Христос, изрязана от тенекия и почерняла от ръжда.

— Благодаря ти, Боже, благодаря ти, Боже!… — повтаряше.

Винаги се е смятал за вярващ, пък и никога не са го измъчвали никакви сериозни съмнения. От дете бе възпитан в религиозен дух, не проявяваше никога излишно усърдие, но и не прекрачваше границите на допустимия минимум на църковните повели. Затова тази молитва пред крайпътния кръст беше откровение за самия него. Досега не е знаел какво е молитва, какви дълбоки чувства можела да породи.

Когато отново се качи в шейната, усети как нещо в него бе утихнало, бе станало по-ведро, по-светло. Попритъпи се и възмущението от постъпката на майка му, замисли се. Същевременно се избистри съзнанието за щастието, което го очаква.

Преминаха в галоп през Радолишки и завиха по пътя към воденицата на Прокоп. Вече падаше ранният зимен здрач, когато спряха пред воденицата.

Пред вратата стоеше ратаят Виталис.

— Тук ли живее госпожица Вилчур? — попита го Лешек.

— Кой?

— Госпожица Вилчур.

— Не знам. Няма такава. Да не питате за госпожица Мариша?

— Да, да! — скочи от шейната. — Къде е госпожица Мариша?

— Ами отиде до града. Като идвахте от Радолишки, не я ли срещнахте?

— Не. А скоро ли ще се върне?

— Сигурно.

— Тогава ще почакам.

От вратата подаде глава Зоня.

— Щом искате да почакате, най-добре ще е в къщата. Или пък в пристройката, у Мариша… Моля, заповядайте.

Избърса ръце в престилката и въведе Лешек в пристройката. Намери кибрита до печката и запали лампата, Лешек се огледа. Беше бедно, но спретнато.

— Мариша сигурно ще се върне скоро. До града отиде — започна разговор Зоня. — А вие, господин инженер, гледам нищо, слава богу, ви няма.

— Нищо ми няма.

— Цяло щастие. Когато вас и Мариша ви докараха тука, бяхте страшни за гледане. Толкова кръв, опази бог! Даже молитва за умряло ви прочетохме. И ако не беше Антони!… Но каквото било, било! — махна изразително с ръка.

— Какъв Антони? — учуди се Лешек.

— Антони Кошиба, знахарят, дето живее тука.

— Тук ли живее?

— Че къде другаде? Ама сега е в затвора. Но тука си живее, тука ще се върне. Нали тука, ей на тази скамейка, ви лепи, господин инженер, зашива ви — прихна Зоня. — Със стъкло съм стъргала кървавите петна. Не излизат и не излизат. А нея, Мариша, ей на тая маса я поправя. То и вие не бяхте добре, ама при нея и надежда нямаше. Хич и не дишаше. Парчета в мозъка й се набили. Докторът, когато ви пренасяха в автомобила, вика, че с нея било свършено. Нищо, вика, не остава, освен ковчега, вика, жалко само, че е хубава. И да си кажа правото никой не вярваше, че ще оживее. Антони даже докторските инструменти открадна, само и само да я спаси. Денем и нощем беше над нея. Вече и той не знаеше какво да прави. Та накара да викнат овчаря от Печки да й бае. А тя лежи ни жива, ни умряла. Накрая като заклах една бяла кокошка под прозореца, та й помогна.

Лешек слушаше най-внимателно и му мина през ума, че неоснователно е подозирал майка си и доктор Павлицки в умишлена лъжа. Вероятно и двамата са били убедени, че Мариша няма да оживее, след като са я оставили в такова тежко състояние. Разказът на тази млада жена говореше в тяхна полза. Обаче по-късно майка му сигурно е научила, че Мариша е жива. Защо тогава не му написа поне една дума?… Защо баща му нищо не спомена, защо едва в Людвиково, и то случайно, научи за това?!… Ето къде беше вината им, затова и го беше яд. Сега обаче ядът му поутихна от чувството за собствената му несправедливост. Твърде сурово и прибързано бе осъдил родителите си и Павлицки.