Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Съсредоточаването обаче не попречи ръцете му да се разтреперят, а по челото му да избият капки пот. Съдържанието на писмата, съпоставено с разказа на икономката, не оставяше никакви съмнения и твърде убедително изясняваше причините за апатията на Лешек, както и за внезапното му тръгване.

Затова когато след завръщането на Чинска господин Станислав я покани в кабинета, можа накратко да опише настъпилите събития и да представи положението.

— Днес сутринта Лешек повикал градинаря и му наредил да откъсне почти всички цветя в оранжерията. Заявил, че сам ще ги отнесе, без да обясни къде. После започнал да пише писма. Преди да ти дам да ги прочетеш, скъпа Еля, трябва да те уверя, че вече не са актуални и че опасността е минала.

— Каква опасност? — делово попита госпожа Чинска.

— Лешек е възнамерявал да се самоубие.

Госпожа Елеонора пребледня.

— Това е безсмислица! — намръщи се.

— Чети! — отвърна мъжът й, подавайки изписаните листове.

Тя четеше бързо и само ускореното й дишане издаваше, че е силно разтревожела. След като свърши, остана мълчалива със затворени очи. Лицето й изведнъж бе се състарило.

— Къде е той? — попита тихо.

— Чуй по-нататък. Писмата са останали тук, защото в стаята му влязла Михалеша. Лешек я попитал на кое гробище е погребано момичето, за което така отчаяно пише в писмата си. Михалевска естествено се учудила и обяснила, че момичето е живо, освен това му казала къде може да я намери. Можеш да си представиш какво впечатление му е направила тази вест. Получил е нервен пристъп или нещо подобно. После сякаш не на себе си изтичал до конюшнята да впряга конете. В това време едва успели да му донесат коженото палто и шапката. Заминал към Радолишки, разбира се, за онази злощастна воденица, където живее, както ти е известно, въпросната Мариша.

— Изпрати ли някого подире му?

Господин Чински вдигна рамене.

— Би било излишно. Впрочем с него е кочияшът. Нищо не съм предприемал без тебе. Все пак обмислих положението и стигнах до известни изводи. Ако позволиш…

— Слушам те.

— И така, преди всичко знаем, че чувствата на Лешек към това момиче не са временно увлечение, а дълбока любов.

Госпожа Чинска прехапа устни.

— Това е абсурдно!

— Лично аз споделям мнението ти. Но трябва да се съобразяваме с обективните факти. Факт е, че той я обича. Никой не посяга на живота си от отчаяние по някой просто скъп човек. Това, първо. Второ, научава, че тя е жива. Преживява такъв стрес, че изплашва всички вкъщи. Нищо чудно. Човек, който от няколко месеца е в крайно потиснато състояние и обмисля как да се самоубие, изведнъж си възвръща всичко, което е загубил. Тогава си спомня, че именно ти, родната му майка, си му казала за смъртта на момичето. Дава си сметка, че ние двамата с тебе не сме му съобщили за нейното оздравяване. Сега сама помисли как ни е осъждал, как трябва да ни осъжда!

Госпожа Чинска прошепна:

— Не съм го лъгала. Във всеки случай бях убедена, че казвам истината.

— Но когато се увери, че не е истина, реши да скриеш от него.

— Не да скрия. Просто не съм предполагала, че този въпрос засяга Лешек чак толкова, че да му пиша за това.

Господни Чински махна неопределено с ръка.

— Грешиш, скъпа Еля. Тогава ти ясно ми каза да премълчим пред Лешек, че Мариша е оздравяла.

— За негово добро беше.

— Това е друг въпрос.

— За негово добро. Исках това увлечение да се изпари от главата му.

Господин Чински се размърда нетърпеливо в креслото.

— Как можеш и сега да го наричаш увлечение?… Сега, след като си прочела писмото?…

— Изобщо не съм наблягала на тази дума.

— Освен това той пише, че бил сгоден с нея, нарича я своя годеница, уверява ни, че скоро щели да се венчаят.

— Никога не бих се съгласила — избухна госпожа Елеонора. — Никога не бих му дала благословията си!…

Господин Чински стана.

— Сега се съмнявам дали той, нашият син… би приел благословията ни, дори и да го молим! Дори и да го молим! Еля, ти не разбираш ли какво е станало и какво можеше да стане? Не си ли даваш сметка, че едва не убихме нашето дете?!… И че все още можем да го загубим завинаги?…

Повече не можеше да се сдържа. Хвана се за главата и разхождайки се из стаята, заповтаря:

— Аз го познавам. Той няма да ни го прости! Познавам го. Той няма да ни прости!

— Съвземи се, Сташо — обади се несигурно госпожа Чинска. — Разбирам безпокойството ти, пък дори, може би, споделям опасенията ти. Искам обаче да подчертая, че нямам угризения. Продължавам да смятам, че дълг на родителите е да се грижат за бъдещето на детето си…