Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Лешек гледаше победоносно родителите си, сякаш казваше:

— Виждате ли какво момиче съм избрал?!

— И ако днес съм толкова щастлива и горда, че ще бъда негова жена — продължи Мариша, — съвсем не е затова, че всяко бедно момиче мечтае да се омъжи за богат и изискан мъж. Действително радва ме, че той, който познава толкова прекрасни девойки, достойни за него по богатство и обществено положение, е избрал мене, никому ненужното сираче, но съм щастлива и горда само защото го е направил той, най-благородният и най-добрият човек, когото познавам.

Госпожа Чинска я прегърна.

— Разбираме те, мило дете. И сме готови да те уверим, че оценяваме твоите безкористни намерения. При това бъди сигурна, че не само няма да ти създаваме огорчения, а напротив, ще отворим пред тебе сърцата си и ще ти помагаме във всичко. И никога вече не казвай, че си сираче, тъй като от днес, мило дете, имаш нас, нашия дом, който става и твой.

Мариша отново се наведе над ръката й, за да я целуне и да скрие сълзите, които премрежиха погледа й.

— Толкова сте добра — прошепна тя. — Не съм предполагала, че сте толкова добра… мамо.

Господин Чински, макар че също беше развълнуван, се усмихна под мустак и се изкашля:

— А сега — каза, — след като напомнихме, че имаме дом, най-добре ще бъде, струва ми се, ако всички отидем там. Ще помогнем на Мариша да си събере нещата и ще я вземем в Людвиково.

— Разбира се — съгласи се госпожа Елеонора. — Няма причини да остава повече тук.

Мариша отново се изчерви, а Лешек каза:

— Виж какво, мамо… Страхувам се, че на моята Маришенка ще й бъде малко неудобно. В Людвиково има толкова гости, хора, които са й съвсем чужди…

— Тоест ти предпочиташ да остане тук? — учуди се госпожа Чинска.

— О, не! Но имам една идея. Бих искал да заминем с Мариша за Вилно.

— Сега?… По празниците?

— До празниците остават още пет дни. Трябва да отидем по две причини: първо, дължим благодарност на този честен Кошиба, който лежи в затвора, затова че ни е спасил живота. Искам да възложа делото му на Вацек Корчински. Адвокат като него може да направи всичко. А не бих си простил и най-малката небрежност към човека, комуто съм толкова задължен и който е безгранично привързан към Мариша.

— Правилно — съгласи се госпожа Елеонора.

— И второ, трябва да попълним гардероба на моята кралица. Лично аз не придавам никакво значение на това, но бих искал тя да не се чувствува неудобно сред гостите в Людвиково. Надявам се да уредим въпроса с помощта на Вацковата жена.

Госпожа Чинска кимна:

— Признавам, че и тук имаш право. Обаче не напълно. Не мога да се доверя изцяло на вкуса на Корчинска. Затова ще замина с вас и ще участвувам в избора.

— Мамо! Ти си ангел — извика Лешек.

Той действително беше благодарен на майка си за решението й. Предпочиташе Мариша да се сближи с някого от семейството, преди да отиде в Людвиково, за да има възможност да свикне с новото си положение. Майка му притежаваше истински талант да общува с хората и той не се съмняваше, че под нейно влияние едно интелигентно и впечатлително момиче като Мариша, макар и за кратко време, ще спечели много, а преди всичко свобода в държанието, която се постига трудно в ново обкръжение.

След половин час семейство Чински си тръгна, тъй като госпожа Елеонора трябваше да се приготви за път. Лешек и Мариша останаха, те щяха да потеглят след два часа и да се срещнат с майката на гарата. В това време в пристройката дойде Прокоп и ги покани на вечеря. Това, че младият господар от Людвиково си вземаше жена, живяла под неговия покрив, беше за него — както сам твърдеше — събитие, достойно да бъде ознаменувано. Затова на масата се появи и домашна вишновка, а в чест на годениците домакинът произнесе дълга реч, изпъстрена с мъдрости от светото писание и лични философски разсъждения.

Обикновено за нощния влак идваха малко пътници. Този ден, както винаги пред празници, в чакалнята имаше доста местни търговци, които отиваха във Вилно за стока. Появата на Лешек и Мариша в компанията на госпожа Чинска предизвика обяснима сензация. Началникът на гарата сметна за свое задължение да поздрави госпожа Чинска и да попита:

— Напущате ли ни за празниците, уважаема госпожо?

— Не. Връщаме се след няколко дни — отговори госпожа Чинска. — Отивам със сина и бъдещата снаха да направя някои покупки.

Началникът зяпна от почуда. Лешек се усмихна и доволен помисли:

— Утре ще има за какво да говорят в Радолишки и в цялата околност.