Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Тук не се яви нито един човек — завърши той, — комуто лекарската помощ на Антони Кошиба да е навредила, не беше споменато името на нито един пациент, който да е починал по негова вина. Затова пък видяхме цяло шествие от благодарни хора, излекувани от него. Затова моля да бъде оправдан.

Ако в този миг надеждите на Антони се бяха съживили, те бързо угаснаха под ледения душ на думите на прокурора.

— Учудва ме — започна той — и ме кара да се срамувам становището, което зае господин защитникът. Кара ме да се срамувам, защото в неговата защита чух упрека, че разглеждайки вината на подсъдимия, съм се спрял на проблема, а съм забравил човека. Действително, уважаеми господа съдии, това е сериозен пропуск от страна на един публичен обвинител. Но учудва ме, че тъкмо от устата на господин защитника излиза това напомняне. Така е! Защото ако разгледаме моралния облик на Антони Кошиба, няма ли с чиста съвест да признаем колко сурово наказание заслужават неговите провинения?… Един хубав ден този мним доброжелател човешки решава да зареже честния физически труд и да посегне към лесно изкаран хляб. От работник във воденицата се превръща в шарлатанин. Няма съмнение, по-лесно е да изричаш глупави заклинания пред някой прост селянин или да го поиш с отвара от билки, отколкото да мъкнеш чувалите с брашно. И обвиняемият избира първото. Легендата за неговата безкористност беше разсеяна от свидетелите, които дадоха показания, че не са плащали за съветите му, но му носели… доброволно подаръци. Самият Кошиба на въпроса на господин председателя заяви, че живеел в доволство. А то е достатъчно красноречиво в настоящия момент на криза и мизерия сред селяните. На село в доволство живеят днес само онези, които ограбват бедните, които с шарлатанската си практика им отнемат и последните оскъдни запаси.

Прокурорът се усмихна.

— Да, уважаеми господа съдии, това е едната страна от облика на обвиняемия, тя е неговото минало. А какво ще бъде неговото бъдеще? Какво ще направи, ако излезе на свобода от тази зала?… По този въпрос не можем да имаме никакви съмнения. Сам обвиняемият ги разсея напълно, отговаряйки на въпросите ми по време на съдебното следствие. Той призна, че до последния момент е упражнявал своята практика и че ако го освободят, щял отново „да лекува“ хората. Тоест не изпитва никакво разкаяние. Не обещава да се поправи. А по въпроса за кражбата? Призна, че е извършил деянието, но открито заяви, че щял да открадне и втори път, ако възникнат подобни обстоятелства. Това е престъпник, който не може, или по-скоро не иска да разбере вината си, престъпник, закоравял в упорството си. Ето какъв е човекът, с когото по мнението на господин защитника трябвало да се занимая. Този човек, оглушал за всеки упрек, представлява опасност за обществото, трябва да бъде веднага изолиран от него и обезвреден чрез строга присъда — затвор.

След поредното възражение на адвоката Маклай съдът се оттегли на съвещание.

След половин час, вече късно вечерта, присъдата беше произнесена.

Тя гласеше: три години затвор.

Прокурорът Згерски приемаше в кулоарите поздравленията на своите близки и познати. Антони Кошиба бе арестуван в залата и откаран в затвора. Адвокатът обяви, че ще обжалва решението.

Новината за присъдата и затварянето на Антони Кошиба донесоха във воденицата селяните на връщане от съда. В първия момент никой не искаше да повярва, а Мариша дори се изсмя.

— Какво говорите! Нещо бъркате! Това е абсолютно невъзможно!

— Да не е три месеца? — подсказа им Васил.

— Не, три години — настояваха селяните. — И то, защото прокурорът страшно се нахвърли срещу него.

И разказаха, доколкото можаха, как е минало делото.

— Я оставете тая работа! — викна Прокоп. — Каква излиза тя, че оня, дето ги нарани, без малко не ги уби, отиде в затвора за две години, а тоя, дето ги спаси — за три. Как така?

— Ами така излиза…

Мариша се разплака. Точно този ден бе станала от леглото, макар кашлицата още да я мъчеше.

— Какво да правим, господин Мелник, какво да правим? — обърна се тя към Прокоп.

— Че аз откъде мога да знам?…

— Трябва да се отиде във Вилно, да му се помогне някак.

— Как ще му се помогне? Затвора не можем събори.

Васил изрече разумно:

— Ще ви кажа нещо, госпожице Мариша: нищо не може сега да се помогне, а когато се обжалва, тогава. Адвокатът сигурно не го бива. От адвокатите много зависи… Трябва значи друг да вземем. Трябва да научим кой там в града е най-важният и право при него.