Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Не е ли все едно?

— Не. Защото господин доктор Павлицки ви обвинява, че сте присвоили неговите инструменти.

— Не присвоил, а откраднал — подчерта рязко лекарят.

— И тъй, откраднал — повтори старшият. — Признавате ли го, господин Кошиба?…

Знахарят сведе глава и не отговори.

— Господин началник! — извика лекарят. — Моля да пристъпите към обиск. Докторската чанта е тук или пък е скрита някъде в стопанските постройки.

— Извинете, господин докторе — забеляза полицаят, — но моля да не ми диктувате какво да правя. Това си е моя работа.

След кратка пауза отново се обърна към знахаря:

— Признавате ли?

Знахарят се поколеба, но после кимна:

— Да.

— Защо го направихте… За лична изгода, или защото без инструментите нямаше да спасите пострадалата от катастрофа?

— Това не е въпрос — викна доктор Павлицки. — Това е подсказване. Впрочем вие пресилвате нещата, защото ако този… знахар беше откраднал чантата само заради това, той щеше да я върне.

— При вас ли е чантата? — попита полицаят.

— Да.

— Ще я върнете ли доброволно?

— Да.

— Къде е?

— Сега ще я донеса.

Мина бавно край тях, отвори вратата. През прозореца се виждаше високата му приведена фигура. В стаята никой не продума. След няколко минути Кошиба се върна с чантата.

— Тази ли е? — обърна се старшият към лекаря.

— Да, това е моята чанта.

— Проверете дали нещо не липсва.

Павлицки я отвори и огледа бегло съдържанието.

— Не, струва ми се, нищо не липсва.

— За мене „струва ми се“ не е основание — заяви делово Жомек. — Моля да го установите със сигурност или да съобщите кои предмети липсват.

— Нищо не липсва — поправи се лекарят.

— Тогава ще направим протокол.

Жомек извади някакви книжа от чантата си и започна да пише. В стаята настъпи тишина.

Доктор Павлицки беше достатъчно чувствителен, за да усети с каква неприязън се отнасят към него всички присъствуващи, в това число и мълчаливият помощник на полицая. Неприязън и порицание. Имаха ли право? Сам той не можеше в нищо да се упрекне. Постъпваше според съвестта си, постъпваше така, както му диктуваше неговият дълг на гражданин и лекар. Ако, изпълнявайки този дълг, печелеше отстраняването на един конкурент, това също бе в реда на нещата. Всеки има право да се бори за своето съществуване, а при това той се бореше с легални средства. Законът и общественият морал бяха на негова страна. Дори да не беше лекар, дори знахарят да не му отнемаше пациентите, пак трябваше да се мъчи този човек да бъде обезвреден.

Държавата полага грижи за здравето на своите граждани, издава стотици закони и разпоредби. От лекаря се изисква дългогодишно учение, къртовска практика, знания и висока етика. В същото време този тук прост, неграмотен селянин нарушава закона. Няма никакво значение, че е успял да направи няколко сполучливи операции. В хиляди други случаи може да стане убиец. Тогава в името на какво един доктор по медицина, който е изразходвал сума пари и пропилял толкова години за професионалното си образование, трябва да се отказва доброволно от полагащите му се права, да наблюдава с безразличие вредната и опасна дейност на някакъв си прост човек, а отгоре на това да умира от глад?

В името на какво?!

Затова ли, че тези честни, но простовати хора не одобряват неговото становище?… Но той като интелигент, като единствен тук човек с висше образование е длъжен да ги поучи, длъжен е да им обясни, че постъпва правилно и справедливо, че знахарството е явление опасно за обществото, че законите трябва да се спазват и че кражбата си е кражба, независимо от какви подбуди е извършена. Че едно цивилизовано общество, държава и всички съзнателни граждани са длъжни при всички обстоятелства да спазват установения ред.

В мотивите за постъпката на Кошиба ще се намерят, разбира се, много основания за лека присъда. Но това зависи от съда…

Не, доктор Павлицки не можеше в нищо да се упрекне. Освен в това, че вродената гордост не му позволяваше да се унижи, като започне да се оправдава пред тези хора, от което впрочем нямаше да има никаква полза.

Той стоеше мълчалив, с вдигната глава и стиснати устни, давайки си вид, че не забелязва недружелюбните погледи.

Старшият Жомек написа протокола, прочете го, присъствуващите го подписаха.

— Вие трябва да подпишете и задължение за неотлъчване от града — обърна се той към Кошиба, — ей тук. Не можете да заминавате, без да уведомите полицията.