Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тези аргументи изложи на следващата сутрин в полицейския участък пред старшия Жомек, като настояваше да бъде заведено следствие, да се направи обиск и знахарят да бъде арестуван поради две обвинения: кражба и незаконно упражняване на лекарска практика.

Старшият Жомек изслуша внимателно обвиненията и отговори:

— Мой дълг е да напиша протокол за вашето донесение. Според мен вие, господин докторе, имате право. Само Кошиба би могъл да вземе чантата с инструментите. Истина е, че няма право на лекарска практика и затова би трябвало да се подведе под отговорност. Но, от друга страна, щом сам казвате, че без вашите инструменти не би могъл да направи нищо, а с тях е спасил един човешки живот, и да не му е позволено, може ли за такова нещо да съсипвате човека?…

Лекарят смръщи вежди.

— Господин началник! Не зная дали като длъжностно лице в полицията вие сте компетентен да издавате присъди за извършени престъпления. Като гражданин зная, че това е работа на съдилищата. Ние не сме тези, които ще определят добро или лошо е било намерението на престъпника. Затова, правейки донесение, имам право да очаквам, че ще му се даде ход съгласно процедурата. Настоявам да направите обиск и да арестувате крадеца.

Полицаят кимна.

— Добре, господин докторе, ще направя онова, което ми налага служебният дълг.

— Има ли възможност като потърпевш да присъствувам при обиска?

— Разбира се — отговори сухо Жомек.

— А кога възнамерявате да го направите?

Жомек погледна часовника.

— Веднага. Не искам да бъда обвиняван от когото и да е било в нехайство.

— Сега ще обядвам — забеляза лекарят. — Не може ли да отидем във воденицата след около два часа?

— Не, господин докторе. Обискът ще бъде извършен веднага. Ако искате да присъствувате…

— Щом е така, ще дойда с вас.

Жомек извика единия от двамата си подчинени и му нареди да намери кола.

Във воденицата не очакваха гости. Тук животът си течеше постарому с тази само разлика, че Антони Кошиба сега почти не работеше като мелничар, приемаше по-малко болни, отколкото преди, и ги преглеждаше на двора, а в дъждовни дни в пруста, не ги пускаше вътре.

Там, в чистото легло, лежеше Мариша. Момичето се оправяше неочаквано бързо. Жизнеността на младия организъм си казваше думата. Раната от операцията зарастваше добре, апетитът й се увеличаваше. Опасенията на знахаря, че в резултат на злополуката могат да бъдат нарушени едни или други функции, се оказаха за щастие излишни. Тя свободно движеше раменете, ръцете и краката си. Мозъкът явно не е бил ни най-малко наранен, тъй като зрението и слухът бяха безупречни, а гласът й — мелодичен като преди и с часове си приказваше със своя благодетел.

Първата й грижа, след като дойде на себе си, беше: какво става с Лешек? Когато й казаха, че не е пострадал сериозно и че родителите му са го изпратили на лечение в чужбина, отдъхна с облекчение.

— Дано да оздравее!

Изобщо не си спомняше как е станала катастрофата. Не беше забелязала имало ли е нещо на пътя. Знаеше, че са карали доста бързо и че изведнъж излетяла във въздуха. Това беше всичко. Не бе усетила болката, нито по-късно температурата. Когато се свести, се учуди, че е в непозната стая, а не на мотоциклета, сред храсталака. Не си даваше сметка, че с единия крак е била вече на оня свят. Антони Кошиба не й спомена нито дума за трагичната борба за живота й, не й каза колко сериозно и тежко бе ранена.

— Счупена е една кост на врата ти, гълъбче, затова съм ти сложил тази неудобна превръзка. И не си мърдай главата, злато мое, хич не я мърдай, защото ще зарасне накриво.

Обеща да е послушна, но още на другия ден започна да го пита скоро ли ще може да стане.

— Ще трябва да полежиш малко — отговори уклончиво знахарят. Знаеше, че бяха нужни два месеца, но не искаше да я натъжава. Затова, когато започна да се оплаква, че щяла да загуби работата си у Шкопкова, ако продължава да лежи, когато настоя да направи опит да стане, той я смъмри:

— Не предизвиквай съдбата! Благодари на бога, че си жива. И да ме слушаш, че да не си вземеш белята!

— Добре, добре, скъпи чичо Антони — усмихна му се и скръсти молитвено ръце: — Не се сърди!

— Как да се сърдя! — лицето му се озари. — Как мога да ти се сърдя, слънчице мое!

— Толкова грижи ти създавам…

— Какви ти грижи! — възмути се. — Това е най-голямата ми радост. И хич не мисли за връщане при госпожа Шкопкова.

— Как така?

— А защо ти е, гълъбче?… Ще оздравееш и ще останеш тук, при мене…