Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Върна се в стаята, провери пулса на Мариша, изгаси лампата и легна наблизо, за да не пропусне някое движение на ранената. Впрочем не вярваше да се случи подобно нещо.

Слънцето бе изгряло, когато се събуди. Някой силно чукаше на вратата. Излезе и видя участъковия полицай на Радолишки, старшия Жомек. До него стояха Мелник и Васил.

— Как е момичето, господин Кошиба? — попита старшият. — Живо ли е още?

— Живо е, господин старши, но един господ знае ще оживее ли.

— Трябва да я видя.

Влязоха в стаята. Полицаят погледна момичето, което беше в безсъзнание, и заяви:

— И дума не може да става да я разпитам. Но всички останали трябва да дадете показания. Хм… Доктор Павлицки обеща да се върне довечера и да напише смъртния акт. Мислеше, че още вчера е…

— Докторът е заминал, така ли? — попита знахарят.

— Нали замина с младия Чински, откара го до болницата в града. Казват, че щял да се оправи, но не можел да говори. Едната жертва в безсъзнание, другата не може да си движи устата… И като си помисли човек, ако престъпникът сам не беше си признал, спокойно можеше да избяга.

— Престъпникът ли? Какъв престъпник? Нали било злополука — учуди се Васил.

— Така ли мислите?… А някой от вас бил ли е на мястото, на онзи завой?

— Не.

— Аз пък още на разсъмване отидох. И как ви се струва, ни в клин, ни в ръкав цели дънери от старото сечище да изскочат насред пътя и да се наместят напреки? И камъните сами да се изсипят?… Такива чудеса още не са ставали. Това си е работа на престъпник.

— Кой ще го е сторил?

— Кой ли?… Ами че Зенон, оня вече регистриран тип, синът на сарача Войдило.

Присъствуващите се спогледаха недоверчиво.

— Трябва да е грешка, господин старши — обади се най-сетне старият Прокоп. — Нали Зенон пръв започнал да ги спасява, викал за помощ, докара ги във воденицата, че и за доктора отиде!

— Я виж ти — поклати глава полицаят. — Значи е истина, дето ми го каза. Разправяше той, ама не му вярвах. Викам си, иска да се оправдае, за да има на делото смекчаващи обстоятелства. Съвестта му май наистина е заговорила.

— И сам ли дойде да си признае?

— Сам. Дяволът бил го обладал, пиян бил… Е, хайде, започвам да пиша.

Прокоп покани полицая вкъщи, където започна разпитът на цялото домочадие в качеството на свидетели. И Антони Кошиба беше разпитан, но той не каза много. Към показанията на другите прибави само, че е дал първа помощ на пострадалите. После жените сложиха масата и докато ядоха, старшият използува случая да поиска съвет от знахаря какво да прави за болките от дясната страна, които усещал от няколко месеца насам. Получи билки, благодари, нареди, ако момичето умре, да му се съобщи в участъка, сбогува се и си отиде.

Но Мариша не умираше. Дните минаваха, а тя лежеше неподвижна и в безсъзнание. Единствената промяна, настъпила в здравословното й състояние, беше температурата, която с всеки изминал час сякаш се увеличаваше. Лицето й от тебеширено бяло ставаше все по-розово, дишането от едва доловимо стана бързо, рязко, отсечено.

Три пъти дневно знахарят наливаше в стиснатите и уста някаква тъмнокафява отвара, денем и нощем сменяше студените компреси — парцали, намокрени в ледена кладенчова вода, върху горещата глава и разтуптяното сърце.

Самият той още повече отслабна, косата му още повече побеля. Лицето му приличаше на мъртвешко, единствено очите му излъчваха отчаяние. Вече губеше всякаква надежда. Напразни бяха всичките старания, усилия, бдения. Виждаше как от ръцете му се изплъзва този млад живот, животът на единственото на света същество, за което беше готов без колебания да даде живота си.

На третия ден помоли Васил да отиде в града за лекаря.

— Може той да помогне с нещо — рече.

Васил замина, но се върна сам. Оказа се, че докторът останал във Вилно за по-дълго и нямало скоро да се върне, защото щял да води младия Чински чак в чужбина.

Вечерта Антони Кошиба изпрати да повикат от Печки тамошния овчар. Никак не вярваше в неговите „баяния“, но давещият се и за сламка се лови.

Овчарят дойде въпреки професионалната си омраза към съперника. В този случай виждаше своята голяма победа. Погледна умиращата, докосна ръката й, повдигна единия й клепач, после другия, дръпна долната й устна, внимателно я огледа отвътре, леко се усмихна и започна да мърмори нещо под нос с протегнати над главата й ръце.

Старческите му изкривени пръсти бавно се свиваха, сякаш вземаше нещо, после се преместваха чак до стъпалата и там отново се разтваряха с движение, сякаш изтърсват нещо невидимо. Повтори го седем пъти, мърморейки постоянно своите заклинания, в които по-ясно произнасяше само последните думи: