Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

С вещина ги дезинфектира и превърза със свои бинтове. После прегледа ръката и като видя двата прореза, избухна:

— Как сте посмели да го направите!… Как сте посмели!… Сигурно с някакъв мръсен джобен нож!…

— Костта стърчеше — оправдаваше се Кошиба, — а ножа го попарих с вряла вода…

— Ще ви науча аз!… За това вече ще отговаряте!…

— Добре, ще отговарям — промълви примирено знахарят. — А какво трябваше да сторя?

— Да ме чакате!

— Нали изпратих да ви повикат. За щастие са ви заварили вкъщи, а какво щеше да стане, ако ви нямаше?… Трябваше да оставя момчето без помощ, така ли?…

— Благодарни сме ви за това — обади се господин Чински. — Човекът има право, докторе.

— Вероятно — съгласи се неохотно лекарят. — Наистина можеше да ме няма вкъщи. Дай, боже, само да мине без инфекция.

Господин Чински извади една банкнота от портфейла си и я подаде на знахаря.

— Заповядайте, за помощта.

Кошиба поклати глава.

— Не ми трябват пари.

— Вземете. Правилно постъпвате, че помагате даром на бедните, но от нас можете да вземете.

— Аз не помагам на бедни или на богати, а на хората. И ако не беше съвестта ми, изобщо нямаше да помогна на младия господин. По-справедливо щеше да е той да загине, а не това нещастно момиче. Заради него умира сега…

Госпожа Чинска се обърна към лекаря на френски език:

— Можем ли вече да го пренесем в автомобила?

— Да!… — отговори. — Ей сега ще извикам хора. Само да прибера нещата.

Набързо прибра разхвърляните превързочни материали, затвори чантата и излезе навън. През прозореца Антони Кошиба видя как лекарят слага чантата в колата. В този миг се роди решението:

— Трябва да я взема!

Възползувайки се от суматохата, която се създаде при пренасянето на младия Чински, знахарят излезе навън. Вратата на автомобила беше отворена, шофьорът седеше от другата страна. Достатъчно беше само да посегне и да се върне обратно вкъщи.

Никой не забеляза изчезването на чантата. След две минути колата потегли към Радолишки.

Знахарят не губеше време. Затвори се в стаята и с трескава бързина нареди върху масата до главата на Мариша взетите инструменти, приближи лампата, след което най-внимателно обърна безжизненото тяло в удобно положение. После се прекръсти и пристъпи към операцията.

Първо трябваше да обръсне косата на тила. Върху разкритата кожа се виждаше голямо синкаво петно. Отокът беше незначителен.

Още веднъж прилепи ухо до гръдния кош. Сърцето едва потрепваше. Протегна ръка и взе остро, тясно ножче с дълга дръжка. След първото сечение шурна тъмна кръв, която се просмукваше в платното. Второ, трето, четвърто… Сигурните, бързи движения на ръцете му разкриваха мускулните връзки. Показа се розово-бялата кост на черепа.

Да, доктор Павлицки не грешеше, костта беше хлътнала и напукана, а няколко мънички парчета се подаваха и притискаха мозъка.

Преди всичко трябваше да ги отстрани изключително внимателно, за да не се нарани мозъчната ципа. Това беше неописуемо трудно и мъчително. На всичко отгоре тялото на оперираната започна да се гърчи. Изведнъж спазмите престанаха.

— Нима това е краят? — помисли си знахарят.

Но не прекъсна операцията. Нямаше време да провери пулса. Не откъсваше поглед от раната, не виждаше, че оттатък прозорците, залепили носове на стъклото, хората упорито наблюдаваха отчаяните му усилия.

Пропяха първи петли, когато свърши и заши раната. Сега отново се прекръсти и прилепи ухо до гръдния кош: не се чуваше нищо.

— Инжекция! — мина му през ума.

Лесно намери в чантата кутийката с ампули и спринцовката.

— Същото е, което инжектира докторът — увери се.

След новата инжекция ударите на сърцето вече се долавяха.

Тогава Антони Кошиба тежко се отпусна на пейката, подпря глава на ръцете си и заплака.

Седя така неподвижно може би час, а може и по-дълго, крайно изтощен, почти в несвяст. После стана да провери дали сърцето на Мариша бие. Едва доловимият пулс не беше се усилил, но и не отслабваше.

Тътрейки крака, знахарят събра инструментите, изми ги, подреди ги в чантата и след кратко колебание я отнесе в плевнята, загреба наръч сено и я мушна дълбоко. Тук беше в безопасност. Няма да я намерят, няма да му я отнемат. А той, с това съкровище, ще може много по-лесно, по-добре и по-бързо да прави операции, дори такива трудни като днешната.

— Как го каза докторът? — замисли се. — Трепанация на черепа… Да, трепанация… Разбира се. Че аз я знам тази дума. Чудно как ми е излетяла от главата…