Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Знахарят го хвана за раменете.

— Кой?! Човече, кой?!… — в гласа му прозвуча ужас.

Отговорът вече беше излишен. Каруцата пристигна. В нея лежаха две безжизнени тела. От стаята изскочи Виталис, дотърчаха и жените, донесоха лампи.

Окървавеното лице на младия Чински изглеждаше страшно, но очите му бяха отворени и сякаш виждаха. Докато с бледото си като хартия лице Мариша приличаше на мъртвец. От светлата коса над слепоочието се процеждаше кръв. Наведен над каруцата, знахарят проверяваше пулса.

Селяните разказваха един през друг.

— Тъкмо минавах край вицкунския път, когато този връхлетя и се развика „помощ“. Отивам и що да видя, господ да е с тях, лежат си на пътя…

— Вече и дъхът им беше спрял…

— Ей с тоя мотоциклет са се пребили. Някой е сложил пън на пътя, а те в пъна, та на̀…

— Чудим се и се маем що да правим, а тоя падна на колене и ръце ни зацелува. Спасявайте ги, вика, карайте ги на доктор в града, бъдете, вика, християни…

— Че как иначе, хора сме, я. Ама как да ги откараме в града? Душата им ще излезе от тръскането, дори да са живи още. Та, викаме си, само при знахаря…

— Макар тука най-нужен да е свещеникът.

Антони Кошиба се обърна към тях. Лицето му така се бе вкаменило, че приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Само очите му искряха.

— Сам няма да се справя — рече. — Някой да яхне коня и да върви за доктора.

— Виталис! — извика Прокоп. — Впрягай!

— Няма време да впряга — кресна знахарят.

— Дайте ми кон, аз ще ида — обади се Зенон.

— Извеждай коня, Виталис! — съгласи се Прокоп. — А ти обади в Людвиково, че синът им е тука.

В това време знахарят вече беше в стаята. С един замах смете всичко от масата, с втори разчисти пейката. Ръцете му трепереха, на челото му избиха едри капки пот.

Отново изтича навън. Сега даваше разпореждания. Внимателно пренесоха на ръце ранените в стаята, където Васил запали още две лампи. Олга разпалваше жарта в печката. Наталка сипваше вода в тенджерите. Зоня режеше с голямата ножица платно за бинтове.

Навън се разнесе бърз тропот на копита. Зенон полетя към града, яхнал неоседлан кон.

— И този ще си строши врата — измърмори след него Виталис. — Пък и коня ще пребие в тъмното.

— Как ще го пребие — отвърна Мелник, обезпокоен и ядосан от това лошо предсказание. — Пътят е прав, равен.

— Боже, божичко, такова нещастие! — повтаряше старата Агата.

— Що му е трябвало на свят ден злия дух да изкушава — мъдруваше единият селянин. — С машината да се разкарва.

— Ти пък — грях, какъв ти грях? — възрази друг, по-млад.

— Може и да не е грях, ама захлупеното мляко котките не го ядат.

— Казвайте, добри хора, как е станало, ама поред — попита Прокоп.

Всички се струпаха край каруцата. Излязоха и домашните от стаята, откъдето Антони, изглежда, ги беше отпратил. Започнаха от подробни по-подробни описания. От време на време някой от слушателите се откъсваше от групата и надничаше през прозореца. Знахарят като че бе забравил да дръпне пердето, както, правеше обикновено.

Но Антони не беше забравил. Просто знаеше, че не бива да губи нито секунда. Първо прегледа Мариша. Слабото дишане и едва доловимият пулс показваха, че бере душа. Трябваше час по-скоро да се установи къде е нараняването. Раната над слепоочието не можеше да бъде причина за тежкото й състояние. Тя беше повърхностна, навярно при падането се е ударила на остър камък, който бе разкъсал кожата и се бе хлъзнал по костта. Костта не беше засегната. Кожата по ръцете и колената й също беше ожулена на много места, но костите бяха здрави.

Пръстите на знахаря бързо, но системно изследваха неподвижното тяло на момичето, ребрата, ключиците, гръбначния стълб и се върнаха пак към главата. Едва докосна мястото, където главата се свързва с врата, и Мариша трепна веднъж, втори, трети път…

Сега вече знаеше: имаше счупване на черепната основа.

Ако мозъкът не бе засегнат, една незабавна операция все още можеше да я спаси. Можеше… надеждата беше нищожна… но все пак я имаше.

С опакото на ръката знахарят изтри потта от челото си. Погледът му се спря на примитивните инструменти, които употребяваше досега. Разбираше отлично, че с тях няма да може да направи толкова опасна и трудна операция.

— Единственото спасение е в доктора — мислеше трескаво. — Дано по-скоро да дойде.

Знахарят проми и превърза раните на Мариша, после се зае с Чински. Младежът беше дошъл в съзнание и стенеше високо. След като изми съсирената кръв от лицето му, установи, че челюстта е счупена. По-лошо беше сложното счупване на лявата ръка. Косо счупената кост беше пробила мускулите и кожата.