Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Дори не знаеш — продължаваше — колко си хубава. Виждал съм хиляди жени. Хиляди. Виждал съм всепризнати красавици, по които светът лудее, разни филмови звезди и какви ли не. Никоя от тях не може да се сравнява с тебе. И, сигурен съм, никоя няма такъв чар. Ти не знаеш, че всяко твое движение, всяка усмивка, всеки поглед са творение на изкуството. Кой може да оцени твоята красота в това жалко градче! Но ще видиш, когато те въведа в големия свят! Всички ще си загубят ума! Казвам ти! Най-известните художници ще се надпреварват да те рисуват. Илюстрованите списания ще поместват твои снимки…

— О, боже! — разсмя се тя. — Страшно преувеличаваш!

— Никак не преувеличавам! Ще видиш. А аз ще ходя горд като цар. Зная, че това е суета, но почти всеки мъж има този недостатък. Радва се и се гордее, че има жена, за която всички му завиждат.

Мариша поклати глава.

— Дори ако се намерят такива, които да забележат нещо хубаво у мене, до завист твърдо няма да се стигне. Затова пък изтръпвам от страх при мисълта как ще те компрометирам с липсата на добри обноски, със своята недодяланост и глупост.

— Маришка!

— Така е. Да не мислиш, че твоите познати ще забравят, че съм била продавачка при госпожа Шкопкова? Винаги ще имат едно наум. Защото действително съм обикновена Пепеляшка, провинциално пате. Няма да мога да се движа в твоето общество, няма да мога да разговарям. Аз всъщност съм почти без образование. Мама наистина възнамеряваше да ме подготви за матура, но както знаеш, не стигнах до нея. Жениш се за едно просто момиче.

В гласа й звучеше тъга. Лешек взе нежно ръката й и попита:

— Кажи, Маришенка, за безкритичен и наивен глупак ли ме смяташ?

— Какви ги измисляш! — запротестира тя.

— Смяташ ли, че моите изисквания и ниво са значително по-ниски от тези на роднините и познатите ми?… Защото това, което казваш, може да се тълкува така. Аз, кръгъл глупак, те вземам за жена, понеже в тебе виждам достойнства, каквито нямаш, и едва те, след като те видят, ще открият, че съм се лъгал.

— Не, Лешек — възрази примирено. — Ти гледаш на недостатъците ми снизходително, защото ме обичаш.

— В такъв случай и те ще те обикнат.

— Дай боже.

— А недостатъци си измисляш. Всяко момиче би могло само да мечтае за твоята красота, за вродената ти интелигентност и изтънченост. А колкото до добрите маниери, до обноските, убеден съм, че ще ги усвоиш без ни най-малко затруднение, а образованието си ще можеш да продължиш колкото си искаш. Стига да не прекалиш, защото не искам жена ми да бъде много по-умна от мене.

— Не се бой от това — засмя се.

— Точно това най-много ме плаши — изражението му стана сериозно. — Знаеш ли кога се убедих, че моята Маришенка е голяма умница?

— Не зная.

— Когато не ми каза нито дума за онези градски произшествия. Та аз можех да се усъмня, че този Собек, който те е защитил, е имал някакви права над тебе. Но ти правилно си си казала: няма да се оправдавам пред Лешек, защото ако в него се е породило подобно отвратително съмнение, няма смисъл от никакви обяснения.

Мариша не си спомняше да е разсъждавала по този начин, но не възрази.

— Просто не исках да те намесвам в неприятни истории — каза.

— Това не е хубаво. Кой друг, освен мене може да ти бъде защитник?

Замисли се и добави:

— Независимо от всичко ще трябва някой ден да се отбия в пощата и да стисна ръката на този Собек. Макар да проявява наглост, щом се осмелява да те обича, все пак е постъпил като истински мъж.

Слънцето вече клонеше на залез. Обикновено по това време се стягаха за връщане, но днес имаха да обсъждат доста неща. Решиха Мариша да уведоми още на другия ден госпожа Шкопкова за годежа си и за това, че повече няма да работи в магазина.

— Освен това й кажи — предложи Лешек, — че ако се смята за ощетена, ще й върнеш сумата, която според нея й дължиш.

— Ти не я познаваш — отвърна Мариша. — Няма да поиска нищо, защото аз съм се отплатила с труда си. Ще бъде смъртна обида, ако й спомена такова нещо. Тя е много почтена жена. Страхувам се от друго: че няма да повярва за годежа ни.

— Тогава ще дойда, предполагам, около обед, и ще го чуе от мене. Във всеки случай ти си приготви нещата.

— Лешек, скъпи мой, с какво съм заслужила да бъда толкова щастлива!

Той я прегърна и нежно я притисна до себе си. Изпълваше го неописуема радост, защото за това момиче, за това чудесно момиче, което си нямаше никого на този свят, той представлява всичко и ще бъде всичко. Същевременно се чудеше на себе си. Толкова жени беше държал в обятията си и не бе усещал нищо, освен желание. Защо единствено към тази, която несъмнено желаеше повече от всичко друго на земното кълбо, дори желанието му беше различно, изпълнено от неизменна любов и почти религиозно богоговение. Някога, в първите месеци на познанството си с Мариша, гледаше и на нея като на всички други. Ако тогава бяха останали насаме… Сигурно нищо нямаше да го спре да извърши ужасна грешка.