Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тази тишина бе прорязана от острия гръмогласен рев на мотора. Мотоциклетът отмина пътя за воденицата и сви от шосето в страничния път между храсталаците. Младият Чински караше бързо, но беше отличен мотоциклетист и Мариша, която при първите разходки се страхуваше, сега се чувствуваше напълно сигурна на задното седло. Само на по-острите завои инстинктивно се вкопчваше здраво за своя другар.

Пътят водеше до Вицкунската гора. Всяка неделя идваха тук. Обикновено следобед Мариша излизаше на шосето извън града и там далече от хорските очи се срещаха. Рядко се натъкваха на някого, но и в такива случаи Мариша можеше да не се страхува, че ще я познаят. Зеленият комбинезон, каската и очилата я променяха неузнаваемо. До гората имаше около шест километра и там прекарваха до вечерта, когато Лешек отново откарваше Мариша до Радолишки, а сам се връщаше в Людвиково по заобиколния път.

Наложително беше да вземат всякакви предпазни мерки, иначе злите езици нямаше да дадат мира на Мариша, ако се разчуеше, че двамата с младия инженер се разхождат в гората.

Тази неделя, докато помагаше на Мариша да закопчее комбинезона, Лешек каза:

— Това е нашата последна конспирация.

В тона му имаше нещо стряскащо.

— Защо последна? — попита Мариша.

— Защото утре ще обявим на всички, че сме сгодени.

Мариша замря.

— Какво говориш, Лешек! — прошепна.

Изведнъж се изплаши от това, което щеше да настъпи. Разбира се, тя вярваше на годеника си. Но някъде дълбоко в подсъзнанието й тлееше някакво кротко и тъжно съмнение. Предпочиташе да не мисли за бъдещето. Настоящето беше толкова хубаво, че каквото и да дойдеше, според нея щеше да бъде по-лошо.

— Хайде, качвай се, скъпа — подкани я Лешек, — днес ще ни трябва повече време, за да обсъдим всичко.

Тя се намести мълчаливо на седалката. Насрещният вятър винаги я зашеметяваше, но сега й се струваше, че е почти в несвяст. Не бе предполагала, че всичко ще стане толкова скоро, не знаеше всъщност от какво зависи обявяването на годежа им. Не знаеше и не можеше да се досети, защото Лешек, след като обмисли въпроса, бе решил да скрие от нея своите начинания.

Едва вчера приключи всичко и сега в джоба си носеше най-редовно сключен договор. Документът съдържаше тригодишно споразумение между него и родителите му. По силата на договора младият Чински поемаше длъжността началник на производството във фабриката с не много висока, но напълно достатъчна заплата.

Измъкването на подобен договор от родителите му не беше от най-красивите постъпки. Наложи се да прибегне към хитрост и тъкмо затова, че хитростта не беше похвална, предпочиташе да я премълчи пред Мариша. Опасяваше се, може би не без основание, че момичето ще се противопостави и няма да иска да се възползува от облаги, придобити по такъв начин.

Самият Лешек не беше възхитен от машинациите си, но нямаше и някакви особени скрупули. В крайна сметка това беше борба за съществуване, борба за собственото му щастие и за щастието на любимото момиче. Трябваше да държи нужните козове и той ги имаше. Налагаше се да отнеме на родителите си наказателните им средства и той им ги отне.

В понеделник — беше си го наумил вече — ще им заяви, че е решил непоколебимо да се ожени за Мариша. Тогава те ще разберат защо е настоявал да сключат договора.

— Да — ще им каже, — истина е. Предвиждах, че ще искате да осуетите женитбата ми, предвиждах, че издигайки кастовите си предразсъдъци над щастието на своя син, ще се мъчите да ме принудите да променя решението си и няма да се спрете пред нищо. Следователно не виждам защо аз трябваше да се откажа предварително от средствата за отбрана. Всъщност ни най-малко не съм злоупотребил с доверието ви. В продължение на три години ще трябва да ми изплащате заплата, но няма да е даром. В замяна на това аз ще работя честно и добросъвестно. А сега ви остава изборът: да се примирите с положението, да се запознаете с бъдещата ми жена и да я приемете за нов член на семейството или и мене да зачеркнете от семейството.

Ох, отлично знаеше, че родителите му няма да отстъпят веднага. Знаеше, че ще има градушка от молби и заплахи, че ще има сълзи и обиди, че може наистина да се стигне до скъсване на отношенията и до открита война. Друг изход обаче нямаше.

Дълбоко в душата си се надяваше, че в крайна сметка ще успее да получи съгласието им. Стига само да се съгласят да се запознаят с Мариша. Беше убеден, че нейният чар, ум, доброта и всичките й положителни качества, каквито не беше срещал у други момичета, щяха най-добре да убедят родителите му.