Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Настъпи мълчание. Лешек предчувствуваше, че след малко от устата на майка си отново ще чуе въпроса: „Защо ти е това?…“ Затова се прокашля и добави:

— Мога да бъда изпълнителен и добросъвестен работник само когато зная, че съм обвързан с договор. Иначе лесно ще се сещам, че съм син на собствениците и че в крайна сметка те ще ми простят лесно за нехайството или безделието. Трябваше да се радвате, че искам доброволно да се впрегна в хомота.

— Добре — отвърна замислено госпожа Елеонора. — Ще обсъдим въпроса.

— Благодаря ви — Лешек стана, целуна ръка на майка си, а баща си по челото и излезе.

Правеше се на безгрижен и спокоен, но дълбоко в себе си изтръпваше при мисълта, че майка му ще прозре намеренията му и категорично ще откаже. Поради това, за да отстрани всякакви подозрения, започна да ходи в околните имения, да посещава дори по-далечните съседи, а когато се връщаше, разказваше новини и клюки, като наблягаше на хвалебствените описания на външния вид на някои госпожици. Това трябваше да остави у родителите му впечатление, че желанието да се стабилизира свързва с планове за женитба и че посещенията му имат за цел да намери кандидатката за жена.

На запад от Людвиково имаше шосе за Радолишки. Обаче до града можеше да се отиде и през Божишки и Вицкуни, при което пътят се удължаваше с десетина километра. Взетите от Лешек предпазни мерки стигнаха дотам, че оттогава той използуваше само втория път. Направо за Радолишки тръгваше единствено когато можеше да оправдае присъствието си в града с някои неотложни покупки. Тогава препускаше като бесен, за да отдели четвърт час повече за разговор с Мариша.

Тъй като сега изучаваше работата във фабриката, разполагаше с време обикновено следобед. Затова неведнъж в магазина сварваше знахаря Кошиба от воденицата. Малко се боеше от този сериозен брадат мъж с тъжни очи и широки плещи. Беше убеден, че знахарят го гледа недружелюбно, дори заплашително, макар Мариша да го уверяваше, че бил най-добрият човек на земята.

— Може би е малко недоверчив към тебе — казваше му. — Но сам си си виновен. Ако беше ми позволил да му доверя тайната за нашия годеж, убедена съм, че веднага щеше да те обикне.

— Предпочитам предпазливостта — усмихна се. — Готов съм да почакам, докато спечеля симпатиите му. Дори да губя!

Тя го погледна с упрек.

— Лешек! Не е хубаво да си правиш шеги с най-благородния човек и мой голям приятел.

— Прости ми, скъпа. Но според мене той не е най-подходящият обект, в който да влагаш чувствата си. Възможно е този знахар да е мерило за честност, може би дори умее да лекува, в което не вярвам особено, но така или иначе е обикновен селянин. Какво ти дава приятелството с едни такъв прост човек?

Тя поклати глава.

— Какво ми дава това приятелство ли?… Виж какво, Лешек, ти имаш родители и не знаеш какво значи да бъдеш сирак. Да си нямаш никого, абсолютно никого. Тогава всяка ръка, протегната към тебе, всяка, дори най-грубата, най-отрудената, е съкровище, голямо съкровище. Неоценимо богатство. Ти не можеш да го разбереш!

— Разбирам, Маришенко, разбирам — засрами се Лешек. — И нека ме вземат дяволите, ако не възнаградя този почтен човек заради моята единствена, най-скъпа… Всъщност аз го обичам.

Мариша му разказа какво й беше обещал знахарят, когато тя се страхуваше, че ще загуби работата си при госпожа Шкопкова.

— Сега виждаш ли какво сърце има той? — завърши.

Лешек беше трогнат.

— Да! Проявил е изключителна доброта! Но и ние няма да бъдем по-лоши. Нека само всичко се уреди, този човек ще получи в Людвиково една хубава къща и доживотна рента. Трябва да знаеш, че който ти подаде ръка, той може да разчита на моята благодарност. Веднага, още при първата среща, ще му дам малко пари…

Мариша се засмя.

— Ти не го познаваш. Той изобщо не приема пари. Дори лекува главно даром. Освен това казваш, че бил прост селянин. Обаче представи си, сериозно се съмнявам в това…

— Защо?

— Защото той, струва ми се, знае френски език.

— Какво пък, може да е бил емигрант. Много селяни ходят на работа във Франция.

— Не! — отвърна. — Ако беше така, щеше само да говори френски. А той четеше, и то стихове. Но моля те, за бога, да не се издадеш пред него, че знаеш.

— Защо?

— Защото споменът за това буди у него мъчителни усещания! Сигурна съм, че в живота му има някаква голяма тайна.

— Значи предполагаш, че е интелигентен човек, който се укрива, преоблечен като селянин?

— Не зная дали се укрива. Готова съм да се закълна, че човек като него не би могъл да извърши позорна постъпка, която да го принуждава да се крие. Но съм сигурна, че е интелигентен. Обърни внимание на израза на очите му, на обноските, на говора му. Възможно е да си внушавам, но когато разговарям с него, имам чувство, че в умствено отношение стои много по-високо от мене.