Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— А това ще те пази — каза весело, слагайки пръстена на ръката й. — Да не забравяш, че си изключително моя собственост.

— Колко е красив!

— Камъчетата са с цвета на очите ти, Маришенко.

Тя дълго не отдели поглед от пръстена, най-сетне се обади с учудване и благоговение в гласа:

— Значи аз съм… сгодена?…

— Да, скъпа, ти си моя годеница.

— Годеница… — повтори тя и добави тъжно: — Но аз не мога да ти дам пръстен… Нямам. Последния, маминия, продадох за… погребението й. И той беше със сапфири, мама много го обичаше, макар че беше евтин, много по-скромен от този.

Очите й се насълзиха.

— Не мисли за тъжни неща — рече. — Аз и без годежен пръстен няма да забравя, че съм вече роб, най-щастливият роб, който изобщо не копнее за свобода.

— Боже! Боже! — прошепна. — Вие ми се свят. Всичко стана така неочаквано…

Той се засмя.

— О, не може да се каже, че е изведнъж. Познаваме се вече две години.

— Да, но можех ли да предположа, че ще свърши така.

— Свършва по възможно най-добър начин.

— Просто не мога да повярвам, че не е сън, че е в действителност. И… откровено казано… страхувам се…

— От какво се страхуваш, Маришенко?

— Че… знам ли, че всичко това ще се разсее, ще изчезне, че нещо ще ни раздели.

Хвана я за ръката.

— Разбира се, скъпо мое съкровище, трябва да бъдем изключително предпазливи, да попречим на всякакви интриги и всичко подобно. Затова ще трябва да пазим пълна тайна. Никой, абсолютно никой не бива да научи за нашия годеж. Вече имам план. Изпълня ли го, раз-два и се венчаваме. Въпросът е решен и на глава да се изправят, все толкоз. Само че помни: мълчание!

Мариша се засмя.

— Не бих казала на никого и без да ме предупреждаваш. Нали ще ми се присмеят, никой не би повярвал. Мислиш ли, Лешек, че всъщност имам на кого да се доверя?… Може би единствено на чичо Антони…

— На знахаря от мелницата ли?… Не, и на него не казвай. Чу ли?

— Обещавам тържествено.

И Мариша удържа на обещанието. Удържа, макар че ако истината бе излязла още същия ден наяве, можеше да й бъдат спестени много неприятности.

Неприятностите започнаха с идването на Шкопкова в магазина. Тази по природа почтена жена навярно беше се поддала на настроенията, обхванали Радолишки. Като видя Лешек в магазина, седна демонстративно зад тезгяха и даде да се разбере, че няма да се махне скоро оттам. Щом младежът си замина, избухна:

— Няма да ти дойде акълът на тебе! Опомни се, момиче! Хубаво ми се отплащаш за грижите и хляба.

— Боже мой! — погледна я Мариша умолително. — Какво лошо сте видели от мен?

— Какво ли? — нахвърли се Шкопкова. — Това, че целият град ще започне с пръст да ме сочи, дето позволявам такова нещо! Какво лошо ли?… Това, че в моя магазин стават такива работи!…

— Ама какви работи?!

— Явна поквара! Да, поквара! Позор! Затова ли съм те гледала? Затова ли съм се грижила за тебе, та сега всички да ме одумват?!… Какво търси тука този господинчо, този донжуан, този развейпрах?…

Мариша мълчеше. Госпожа Шкопкова направи пауза и сама си отговори:

— Аз ще ти кажа какво търси! Ще ти го кажа! Дебне да те обезчести! Разбра ли! Иска любовница да те направи! А отгоре на всичко ти, глупачко такава, въртиш очи и подмамваш тоя тип да те погуби, да те опозори! И знаеш ли какво те чака, като се поддадеш на изкушението?… Жалък живот и мъчителна смърт, а след смъртта — вечни мъки!… Щом още нямаш достатъчно ум в главата, послушай мене, старата! Да не мислиш, че само си чеша езика? Да се намирам на приказки?… Хич не ми е до приказки. Сърцето ми се къса, сякаш с нож ме пробождат. Довтаса у дома оная вещица Кропидловска, че като ме почна: сляпа ли съм била, не съм ли виждала, че оня, как му викаха, пак е оставил мотоциклета си пред магазина?… Как можело да оставям възпитаничката си на поквара и за срамотии?… Пък аз й рекох: скъпа госпожо Кропидловска, това на тебе, с извинение, не ти влиза в работата! И ако искаш да знаеш, ей на̀, тестото ми се надига, ще излезе от нощвите, а аз какво, та няма да хукна до магазина я!… А тя: ти гледай тестото ти да не излезе, уважаема госпожо Шкопкова, нищо че в това време може да излезе, че възпитаничката ти е надула корема!… Като го чух, помислих, че ще се пръсна! Заради тебе! Дето ми се отплащаш така за добрината, за грижите… Пред някаква си повлекана да потъвам аз в земята от срам заради тебе… На стари години…

Госпожа Шкопкова изпадна в самосъжаление и заплака.

Мариша хвана ръката й и искаше да я целуне, но тя, изглежда, беше побесняла не на шега, защото издърпа ръката си и викна: