Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— В такъв случай ще трябва да изпратя благодарствена телеграма до чичо ти. Да не би там да си срещнал някого, който така те е преобразил? Доста народ е имало при него, нали?

— О, да, твърде много. Цяла тълпа — кимна и добави замислено: — И сред тълпата срещнах… себе си.

— Ооо… И с какви впечатления остана от срещата?

— Отначало доста неприятни. Чух много критични забележки, нелишени от основание. Накрая обаче се убедих, че имам работа с човек, който знае какво иска. Това много зарадва и двама ни.

Госпожа Елеонора се наведе и го целуна по челото.

— Поздравяваме и двама ви, а в случая и себе си.

— Благодаря, мамо. Заслужавам много повече поздравления, отколкото предполагаш — отговори сериозно.

Разговорът се проведе след вечеря и изпълни господин и госпожа Чински с най-розови надежди. Затова на другия ден сутринта, когато попитаха прислужника спи ли още младия господар, се вцепениха от отговора.

— Младият господар нареди да му се докара мотоциклетът и замина в посока на Радолишки.

Енорийският свещеник Пелка беше вече възрастен човек. Спеше малко и се събуждаше рано. Имаше му сигурно нещо на храносмилателната система, защото на гладен стомах се чувствуваше ужасно. Затова в делнични дни биеха камбаната за богослужение преди седем часа, а в седем отец Пелка заставаше пред олтара.

Мариша, за да не закъснее за литургия, трябваше да става в шест часа и беше малко недоспала. Но молитвата в църквата толкова я успокояваше, че дни наред не бе пропуснала нито едно богослужение. Коленичеше в ъгъла зад амвона и се молеше горещо бог да й прости греховете, да отнеме тъгата и страданията, които се бяха стоварили отгоре й, да й прати утеха и да ощастливи човека, когото бе обикнала.

Горе органът свиреше чудесните църковни мелодии, в които няма тъга или веселие, а някакво странно, всесилно спокойствие на вечността, сякаш излъчвано от небето в звездна нощ.

Това спокойствие изпълваше църквата, застиваше в белите статуи на апостолите и пророците, разливаше се по неясните очертания на потъмнелите икони, звънтеше в долитащите от олтара мраморни слова на латинската молитва и завладяваше измъчените души на вярващите, които тъкмо тук търсеха спокойствието.

Мариша излизаше от църквата като опиянена от този неземен покой, смирена и примирена със съдбата. Не смееше дори мислено да проникне във великите истини, прозрявани от светците в часове на съзерцание и отдаване на бога. Пък и не би могла. Колко ясно обаче усещаше полъха на вечността, който изпълваше нея, малкото бедно момиче, забравено от всички и никому ненужно, с доверие и вяра, че някъде далече в неизмеримите простори има могъщ всевластен покровител и съюзник, чиито добри очи — незрими, но всичко виждащи — я гледат.

Всеки ден излизаше със странното чувство, че ей сега ще се случи нещо, че всичко ще се промени, че щастието неочаквано ще я споходи. И това предчувствие беше толкова силно, че когато онази сутрин на връщане от църквата видя Лешек пред магазина, дори не се изненада. Само дето не успя да овладее радостта си.

— Вие дойдохте — повтаряше с разтреперан глас, — дойдохте…

Стори й се, доколкото можеше в това си възбудено състояние да забележи нещо, че е сериозен и съсредоточен. Засрами се, когато й целуна ръка на улицата, пред очите на минувачите.

Едва влязоха вътре, хвана ръцете й, погледна я в очите и каза:

— Никога никого не съм обичал така, както тебе. Не мога да живея без теб. Ще се съгласиш ли да станеш моя жена?

Краката на Мариша се подкосиха, главата й се замая.

— Вие какво… какво… говорите… — промълви.

— Моля те, Мариша, стани моя жена.

— Но… това е невъзможно! — почти извика.

— Защо невъзможно?

— Сам помислете! — измъкна тя ръце. — Вие всъщност не го казвате сериозно!

Той смръщи вежди.

— Не ми ли вярваш?

— Не, не! Вярвам, но вие помислихте ли… Боже! Какво ще стане! Вашите родители… всички тук в градчето… Ще ви отровят живота, ще има да ви хулят… Мене ще намразят…

Лешек кимна.

— Така е. Предвидил съм всичко. Зная, че ни очакват много, може би твърде много неприятности, спънки, оскърбления. Но след като имам да избирам между тях и вероятността да се откажа от тебе, готов съм на всичко. По една много проста причина: обичам те. И ако ти не го разбираш, явно съм се заблуждавал по отношение на твоите чувства и ти изобщо не ме обичаш.

Погледна го с упрек.

— Аз ли?… Аз не ви обичам?…