Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Пръстенът не беше много скъп, но глътна парите, които му бяха останали след купуването на билета за влака.

Сега, както не можеше да заспи, извади кутийката от джоба на палтото и заразглежда пръстена. Никога досега не беше правил на Мариша какъвто и да е подарък. Дори беше съмнително ще приеме ли нещо.

— Би приела — хрумна му, — ако пръстенът е годежен.

И изведнъж усети, че сърцето му заби по-силно.

Протегна ръката с пръстена и се загледа в блясъка на камъните.

— Това е годежният ми пръстен — изрече на глас.

Вдигна глава и огледа купето със страшен поглед, сякаш очакваше някой да го оспорва. Купето обаче беше празно, стените мълчаха, само завесите се полюшваха в такт с движението на влака.

Веднага потъна в блажено, напомнящо сън спокойствие. Сега вече знаеше, вече нямаше място за никакви съмнения. Да, ще се ожени за нея. Ще бъде до него, до него завинаги. Край на тъгата, край на тревогите, край на съмненията и страданията.

Да си го наричат лудост! Ще го нарекат така онези, които не знаят каква лудост, каква безнадеждна лудост е да се бориш срещу любовта!

И престъпление! Защото бива ли човек да изтръгва от себе си най-хубавото, най-благородното, най-красивото чувство? Кой знае, може би единственото чувство, което оправдава съществуването, което е цветът на душата?… Да го потъпче, да го унищожи, да се отрече от него?… В името на какво?… За да се хареса на хората ли?… Що за глупост! Заради другите да се отречеш от себе си, да се отречеш от най-същественото в себе си, от собствения си стремеж към щастие!

О, напълно си даваше сметка за трудностите и пречките, които ще срещне по пътя си. Нито за миг не се заблуждаваше, че родителите му ще се съгласят на този брак. Не се съмняваше, че ще направят всичко, за да му попречат да постигне целта си. Общественото мнение, всички познати и роднини ще се опълчат срещу Мариша. Ще трябва да е готов за ожесточена борба.

Но не се страхуваше от борбата. Напротив. Вдъхновяваше го мисълта, че ще се изправи сам срещу всички в защита на своето щастие, на своето и Маришиното щастие, че ще преодолее пречките, ще устои на нападките, ще победи, защото трябва да победи.

Вече мислено си представяше плана на действията им. Виждаше целия арсенал от оръжия и хитрости, които щяха да употребят срещу него. Това ще са заплахи за прекратяване на всякакви отношения, за лишаване от наследство, или наистина ще го лишат, както и злобни шеги и подли клевети, сцени и скандали, тръшкания и припадъци, молби и закани. И ще се започне със заключване на касата. Родителите му при техните връзки като нищо ще му попречат да намери някаква работа.

— И това трябва да имам предвид — разсъждаваше.

Няма нищо по-лесно от това да започне открита борба и… да бъде победен. Но в случая не ставаше дума за самата борба, а за победа. Да оцелее на бойното поле. Наистина би могъл без много шум да продаде личните си вещи и да избяга с Мариша някъде накрай света. Тя е свикнала с бедността, ще свикне и той. Млад е, все някъде ще намери работа. Но подобно бягство нямаше да го удовлетвори, щеше да помрачи извоюваното щастие. Затова и трябваше да се изключи като възможност.

Ставаше ли въпрос за нещо важно, проявяваше достатъчно практичен разум, че да не се поддава на донкихотщина, която често го спохождаше. Затова сега реши да действува внимателно, прозорливо, без да посвещава някого.

В момента между другото нямаше желание да си блъска главата с бъдещата стратегия. Беше така упоен от откритието на собствените си желания, толкова щастлив от взетото решение, че всичко друго изглеждаше дребно, жалко, без значение.

Появата на Лешек, лъчезарен и приветлив, предизвика сензация в Людвиково. Първо, никой не го очакваше и, второ, бе видимо променен. Нямаше и следа от някогашната раздразнителност, резки движения, безразличие към семейните и имуществените проблеми, скучаещ вид.

— Какво се е случило, Лешек? — питаше доволна госпожа Елеонора.

— Променил съм се, мамо. Просто съм друг човек.

— Любопитна съм дълго ли ще продължи тази благоприятна фаза.

— О, да — усмихна се загадъчно. — Имам чувството, че това е последната фаза на моето развитие. Доста мислих и премислях и стигнах до извода, че е крайно време да се стабилизирам, да започна някаква работа, да уредя живота си и така нататък.

Господин Чински чак откъсна поглед от вестника.

— Това означава ли, че най-сетне възнамеряваш да се заемеш с фабриката?

— Не грешиш, татко.