Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Подобна логика на мислене допадаше особено на онези, които най-горещо хвалеха сарача, че е изгонил от родителския дом своето синче безделник и скандалджия. Щом е стигнал до тази възраст и още не е станал човек, вече нищо не ще му помогне. Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Да върви, където му очите видят и да не срами почтеното си семейство.

Но Зенон явно не възнамеряваше да заминава. Първия ден наистина беше изчезнал някъде, но на следващия се завърна и с поведението си веднага потвърди най-лошите предположения и предсказания. Напи се до припадък в кръчмата на Юдек, пропи всичките пари, които баща му бе дал за път, а после до среднощ вдига скандали по улиците, крещеше, че щял да запали бащината си къща, да застреля всички Чински и да счупи главата на онази фльорца Мариша.

Накрая се нахвърли върху полицая, отпра единия му джоб, а когато със сила го замъкнаха в участъка, изпотроши прозорците и мебелите. Сложиха му белезници и го задържаха цяло денонощие в ареста, а на следващия ден направиха протокол, за да се заведе дело и естествено да го осъдят на поне два месеца.

Засега го пуснаха на свобода и Зенон изчезна от градчето, но се говореше, че се навъртал наоколо.

Тези събития развълнуваха не само градското обществено мнение. За тях научиха и в Людвиково. Госпожа Чинска веднага изпрати едно момче при сарача и го уведоми, че макар и да смята бащиното наказание, наложено на Зенон, за правилно, в желанието си да помогне Зенон да не затъне в блатото, решава да възобнови старите поръчки с надеждата, че господин Войдило ще прости на сина си.

Сарачът обаче беше твърд човек. Благодари за поръчките, но заяви, че решил ли е веднъж нещо, връщане назад няма и че повече не иска да види провинилия се син. Не се поддаде на уговарянията.

— Виждаш ли — казваше по-късно госпожа Чинска на съпруга си. — Виждаш ли как се отнася към децата си един баща, когато е принципен и с характер.

Господин Станислав се престори, че не е разбрал намека, измърмори нещо под носа си и се задълбочи в четенето. Затова пък госпожа Елеонора стигна до убеждението, че от цялата тази случка може да извлече полза за възпитанието на Лешек и написа до единствения си син обширно писмо с подробности за случилото се и множество поучителни бележки.

Това писмо сигурно щеше да окаже благотворно влияние върху Лешек, ако беше го получил. За съжаление обаче в същото време, когато шедьовърът на майчините възпитателни способности се намираше в пощенския вагон на влака за Варшава, получателят му се въртеше неспокойно в спалния вагон на влака за Людвиково.

Въртеше се и не можеше да заспи, защото бе обхванат от угризения, които не можеше да потисне с никакви доводи и самозалъгвания. У чичови си той, разбира се, умираше от скука, но скучаеше не по обективни причини. Компанията беше шумна, приятна и весела, развлеченията — разнообразни и непрекъснати, жените — хубави, кухнята — превъзходна, времето — чудесно. Причината за скуката се криеше в самия него. Чисто и просто тъгуваше.

Беше глупаво и несериозно, че той, един зрял, здравомислещ човек тъгуваше като хлапак по някаква пансионерка, по русокосото момиче от магазинчето в малкото градче, тъгуваше въпреки усиленото самовнушение, въпреки необоримите доводи, въпреки волята си и взетите решения. Беше заминал с твърдото намерение да се отърси от нелепите чувства и от хаоса на отвратителните дребни неприятности, които възникнаха от тях. Но още с тръгването го връхлетяха други мисли, изпълниха го, завладяха го и не му даваха мира нито денем, нито нощем.

Безразличието се изместваше от тъга, нежност, умиление, въображението му поднасяше фантастични сцени, в които виждаше Мариша разплакана в прегръдките на този самозван рицар Собек или пък оскърбявана и хулена от тълпа простаци, или пък заминаваща в неизвестна посока… с протрито палтенце, смешна провинциална шапка, с бедничкото си имущество в малко охлузено куфарче.

Картината беше толкова жива, че чак се изплаши. Скочи от леглото, облече се, стегна си багажа и нареди да събудят шофьора да го закара до Варшава. На чичови си остави писмо с обяснение, че внезапно се бил сетил за нещо изключително важно и неотложно.

Във Варшава имаше още два часа до тръгването на влака. Мотаеше се по „Маршалковска“ и спря пред витрината на едни бижутерски магазин. Неволно мярна един красив платинен пръстен с розетка от бледосини сапфири.

— Това е цветът на очите й — мина му през ум и разчувствуван, без да му мисли, влезе в магазина.