Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Пред магазина спря някаква бричка и след малко влезе един мъж. Купуваше цветна хартия за гирлянди, сигурно за наближаващия празник на реколтата. Дълго избира, пазареше се и негодуваше от високите цени.

Когато най-сетне излезе с пакетите, знахарят рече:

— А ще позволиш ли, гълъбче, да ти кажа искрено какво си мисля?

— Моля те, разбира се — усмихна се тя не без опасение, че след един такъв увод няма да чуе нещо приятно.

И не се излъга: знахарят започна да говори за Лешек.

— Заради него са ти всичките ядове и горчилки. Какво хубаво си видяла от него, гълъбче?… Не казвам, че е лош или злосторник, очите му са добри, но е още млад, неулегнал, още гони вятъра. Наблюдавал съм го, неведнъж и не десет пъти съм го виждал да идва и да се застоява тука… Пък хората говорят. А както е млад и лекомислен, не е чудно, че го подозират в лоши намерения. Самият аз, бог ми е свидетел, не вярвам! Главата си залагам, че всичко, дето го приказват, са врели-некипели. Но видиш ли, гълъбче, защо да те одумват?… Не можеш да им запушиш устата, нито да им затвориш очите. Гледат и одумват. А на тебе, момичето ми, за какво ти е неговото ухажване? Само беля си навличаш. Млада си, неопитна, лесно ще повярваш на всяко обещание.

— Той никога нищо не ми е обещавал — прекъсна го Мариша изчервена и сконфузена.

— Не ти е обещавал ли?… Тогава какво иска?… Не забравяй, че той е голям господар, богат, светски човек. Какво си ти за него?… Една играчка. А сърцето се привързва. Ей ти сега, няма го и ти е тежко.

— Друга е причината…

— Може да е друга, а може да е тази — кротко поклати глава. — А да се ожени за тебе, няма да се ожени. Тогава защо ти е?

Мариша сведе поглед.

— За това изобщо не съм помислила. Просто разговорите с него са приятни. Много е пътувал, много е видял. Хубаво разказва…

— Да си разказва на други. Защо е избрал тъкмо тебе?

— Защото… казва, че… ме харесвал.

— Оставаше да не те харесва. Да не е сляп.

— Не предполагах, че и ти, чичо Антони, ще виждаш нещо лошо в това.

Знахарят протегна ръце, сякаш да се скрие зад тях.

— Опазил ме бог! Не е лошо, но е никому ненужно. И на тебе, и на хората вреди, и тревоги ти създава, а от това никаква полза няма. Аз не ти говоря против него. Не. Но ако той беше толкова почтен, нямаше да излага тебе, гълъбчето ми, на одумване, нямаше да гледа да ти замае главата, нямаше да седи тука като пън.

— Но… но аз не мога да го изгоня — опитваше да се защити Мариша.

— И не трябва. Ако искаш да чуеш един добър съвет, съвет от сърце, тогава ще ме послушаш и няма да се впускаш в приказки с него. Така ще престане да идва. Не ме ли послушаш, нищо не мога да ти помогна.

Мариша се замисли. Много добре знаеше, че знахарят я съветва с най-добри чувства и има право. Познанството й с Лешек тъй или иначе, рано или късно щеше да свърши. Или ще му хрумне някакъв нов каприз, или ще се ожени. И толкоз. Да продължава така наистина няма смисъл. Колкото по-дълго трае, толкова по-трудно ще й бъде да се раздели с него, толкова по-болезнена ще бъде тъгата й. Ето, само от няколко дни го няма, а животът й вече се превърна в мъчение… Но, от друга страна, нима тя не предпочиташе да заплати с години отчаяние за няколко месеца щастие да го вижда, да потъва в погледа му, да слуша гласа му?…

Споменът за най-краткотрайното щастие остава в душата завинаги, до смърт. Трябва ли да се отказваме от такава скъпоценност? Нима е по-добре да я пренебрегнем от страх пред страданието и да живеем единствено с безплодната, безсмислена пустота?…

Знахарят е добър и умен, но дали в случая не греши?

— Ще си помисля над съвета ти, чичо Антони — изрече със сериозен тон. — Ще си помисля, макар че може да е излишно, защото той сигурно няма повече да дойде.

И наистина дните минаваха, а никой не беше виждал младия Чински нито в града, пито в околността.

В същото време Радолишки кипеше от клюки. Едни порицаваха, други хвалеха строгата постъпка на стария Мостерджей. Но всички мнения бяха единодушни по две точки: първата беше убеждението, че Зенон Войдило ще свърши зле, а втората — увереността, че Мариша е виновна за станалото.

Дори онези, които по-рано я поздравяваха приятелски, сега гледаха да я отминат, все едно че не я виждат. Други пък гласно и при всеки удобен случай изразяваха мнението си, без да пестят солените думи. Дори не бяха лоши или озлобени хора. В скромния живот на малкия град бяха чисто и просто свикнали с определени нрави и ако нещо се отклоняваше от нормите на навиците им, заслужаваше според тях да бъде заклеймено. Едно бедно работещо момиче, поддържащо връзки с богат господарски син, не може да разчита на женитба, тогава на какво се надява?…