Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— … в крайна сметка този сарач би трябвало да вкара синчето си в пътя. Не може да се отрече, че в известна степен Лешек има основание.

— Тоест, ти настояваш — подзе госпожа Елеонора — да приемем условието на Лешек?

— Аз да настоявам?! — учуди се искрено господин Станислав.

— А да не би аз — сви нетърпеливо рамене. — Винаги съм била на мнение, че си прекалено мек и снизходителен към него. Дано някога не си изпатим от тази твоя слабост.

— Извинявай, Еля… — започна господин Чински, но съпругата го прекъсна:

— Добре, ще се съобразя с желанието ти. Обаче пак подчертавам, че не съм на това мнение.

— Но… — опитваше се да възрази Станислав, — но аз…

— Какво ти? Ти, скъпи мой, го възпита зле! Лека нощ!

И госпожа Елеонора излезе. Излезе, засрамена от самата себе си. Съвестта й не можеше да бъде приспана с привидното стоварване на отговорността за отстъплението върху съпруга. Властната й натура се бунтуваше срещу ултиматума на сина и ако Станислав поне с една дума беше поощрил упорството и категоричността й, тя нямаше да промени решението си. Друг въпрос е, че крачеше към спалнята на мъжа си, напълно убедена, че няма да чуе от него подобно поощрение.

Обаче онзи, който предполага, че госпожа Елеонора би могла да се примири напълно с поражението, не я познава. Наистина изтръпваше при мисълта, че синът й ще изпълни заканата си и ще замине накрай света, но не можеше да се съгласи с едно свое поражение, с отстъпление от позициите.

Затова на другия ден извика сина си и без много приказки му заяви, че не под натиска на неговата заплаха, а поради настояването на баща му е решила да откаже поръчките при сарача Войдило, но само при едно условие. А именно, Лешек още днес да замине при чичо си Еустахи в околностите на Варшава, и то за по-дълго време.

Умишлено не определи срока от страх, че ако е прекалено дълъг, Лешек ще откаже. Но опасенията й бяха напразни. След безсънната нощ, след множеството скептични и дори цинични мисли Лешек бе напълно примирен със съдбата. Сам се чудеше дали няма да е най-добре да замине, затова прие проекта на майка си без всякаква съпротива.

Заминаването щеше автоматично да отстрани изкушението да ходи в градчето; в шумния, весел дом на чичо си Еустахи, където винаги беше пълно с момичета и млади жени, сигурно щеше да прекара по-приятно, отколкото в тази противна околност, в това жалко блато, сред дребни, мръсни и делнични проблеми.

Така си мислеше до момента, когато отвъд прозореца на вагона започнаха да се мяркат и изчезват гаровите постройки. Но когато колелата на влака монотонно и ритмично затракаха, мислите му се объркаха, завъртяха и изведнъж литнаха в друга, в съвсем обратната посока.

Но това е вече отделна история.

Спокойно си течеше животът в мелницата на стария Прокоп Шапел, наричан Прокоп Мелник. Ведрото синьо небе се отразяваше в гладката повърхност на спокойните езера, от липите се разнасяше медено ухание, добрата вода-хранителка като лъскава панделка падаше върху голямото воденично колело, сякаш беше безкрайна огледална лента, която върху перките се пръсва на зелени прозрачни парченца, все по-дребни, все по-бели, докато се превърнат долу в кълбеста пяна, летлива и съскаща.

Долу водата бълбукаше, горе монотонно мъркаха доволните и сити от смляното зърно воденични камъни, а в коритата се сипеше пухкаво скъпоценно брашно. Хлебният поток чакаше само чували.

Преди жътва във воденицата нямаше много работа. Към три часа следобед ратаят Виталис отбиваше водата и колелото, освободено от тежестта й, се завъртваше по инерция веднъж-дваж, изскрибуцваха дъбовите оси, изтракваха зъбните колела, простъргваха воденичните камъни и настъпваше тишина. Само брашненият прах се спускаше безшумно отгоре и се стелеше по земята, по наредените чували, по кантарите, покриваше всичко със слой, който сутрин стигаше до половин пръст дебелина.

Някои безсъвестни мелничари и това брашно продаваха на хората, но старият Прокоп нареждаше да го смитат за говедата и другите животни, затова кравата и конят му, пък и свинете, патиците, гъските и кокошките на майка Агата бяха угоени, сякаш са господарски.

След три часа̀ във воденицата нямаше никаква работа и точно по това време знахарят Антони Кошиба обикновено се стягаше за града. Отупваше се от брашното, слагаше чиста риза, измиваше ръце и лице до големия пън край езерото, където най-удобно се слизаше до водата, и тръгваше към Радолишки.