Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— И какво искаше?

— Отначало ме изгледа сурово и каза: — Дойдох да се извиня заради моя Зенон. Глупав и лош е той. Падаше му се на този хаймана някаква поука, но му е малко това, дето е получил от господин Собек. Разбирам, казва, че не е имал право да ви обиди вас, тоест мене. Не е негова работа какво правите вие. Госпожа Шкопкова се грижи за вас, тя да му мисли, а не този готованец. И ако бяхте дошла да се оплачете на мене, щях да го науча аз него. Но вие, казва, сте се оплакала на младия господар от Людвиково и сега мене, стария човек, ме сполетя беда, без да съм виновен, защото си оттеглиха поръчките, а те носят повече от половината ми печалба.

Знахарят се учуди:

— Но нали ти не си се оплаквала на младия господар?

— Разбира се. Казах го и на господин Войдило, но той, изглежда, не ми повярва.

— Е, дотук не виждам нищо лошо.

— Лошото е другаде. Днес сутринта старият Войдило изгонил сина си от къщи!

— Изгонил ли го?… Как така го е изгонил? — учуди се знахарят.

— Той си е такъв, суров човек. Целият град само за това говори. И всички твърдят, че било заради мене… А аз какво съм виновна? Какво лошо съм направила?…

Гласът на Мариша затрепери, а в очите и се появиха сълзи.

— Мислех да изтичам при господин Войдило и да го помоля да прости на Зенон, но се страхувах… Впрочем той нямаше да обърне никакво внимание на молбите ми. Свещеникът се застъпил за Зенон, казал, че момчето е разхайтено, но ако го изхвърлят от къщи, ще тръгне по още по-лош път… Нищо не помогнало. Старият отвърнал, че дори Зенон да изгниел по затворите, пак нямало да се трогне, защото, казал, не стига, че е мързелив, безделник и нехранимайко, ами на това отгоре отнема хляба на баща си и братята си.

Знахарят поклати глава.

— Неприятно нещо, но ти нямаш вина, моето момиче.

— Какво от това, че нямам! — закърши тя ръце. — Сега всички ме сочат с пръст, сякаш съм някаква престъпничка… Гледат ме накриво… Дори госпожа Шкопкова настройват против мене. С ушите си чух как един дърводелец й казваше: само бели на хората навличате и бога обиждате, като държите тая пришълка.

Мариша закри лице с ръцете си и заплака.

— Зная — хълцаше, — зная как ще свърши всичко това… Те ще ме прогонят… ще ме оставят без работа… А пък аз исках, исках всичко да е колкото може по-добре… Ако господин Лешек беше дошъл, на колене щях да го моля да прости вината на Зенон… Но той… той не идва. Никакъв не се обажда. Само това ми липсваше… толкова съм нещастна… О, боже господи!…

Антони Кошиба седеше, отпуснал безпомощно големите си ръце. Лицето му бе пребледняло от вълнение. Беше готов душата си даде, за да отнеме страданията и тревогите на това добро момиче. Обхващаше го ту гняв и желание да действува незабавно, ту си даваше сметка за собственото си безсилие.

Нямаше дори думи, с които би могъл да я утеши. Тогава стана, прегърна я и започна да я гали с грубата, отрудена ръка по косата, повтаряйки:

— Успокой се, гълъбче, успокой се!

Тя се сгуши до него, разтърсвана от плач. Толкова тъжно му стана и за нея и себе си, и за самотата и безпомощността им, че и неговите сълзи потекоха по лицето, по прошарената брада, по пръстите, които с искреното желание да я утеши плъзгаше по светлата глава на момичето.

— Успокой се, гълъбчето ми, успокой се, успокой… — повтаряше той едва чуто.

— Чичо Антони, единствено тебе… само тебе си имам на света… аз… пришълката.

— И двамата сме чужди сред тия хора, и двамата сме пришълци, гълъбче! И не се тревожи, не проливай сълзи. Няма да им дам да ти сторят нещо лошо. Стар съм, но ще намеря сили… Докато мене не ме сполетят глад и беднотия, дотогава и ти, гълъбче, всичко ще имаш. Успокой се, успокой се, моето момиче, успокой се, скъпо дете… Когато ти дойде до гуша, ще дойдеш при мене, във воденицата. Може да не е хубаво, не е богато, но ще си сита и на топло, няма сама да си. Гора колкото искаш, просторни ливади, ще събираме билки, ще ми помагаш, гълъбче, да лекуваме хората… Зли езици няма да те стигнат, лоши думи няма да те наскърбят… Хубаво ще ни бъде заедно на нас, пришълците… Успокой се, гълъбче, успокой…

— Колко си добър, чичо Антони, колко си добър — идваше полека-лека Мариша на себе си. — Роден баща не може да бъде по-добър… С какво го заслужих?…

— С какво ли? — замисли се знахарят. — Кой знае? А с какво аз съм заслужил да се сгушиш ей така до мене, гълъбче мое, та чак старото ми сърце, дето по навик, а не от желание биеше, да се сгрее като от слънце… Един бог знае, а аз, макар да не зная, съм му признателен и няма да престана да му благодаря до сетния си дъх…