Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Мариша!

Прегърна я и я обсипа с целувки. Мариша чак премаляваше от порива и силата, с която я притискаше към себе си. Не искаше да се бори, а и не можеше. В този миг беше неизказано щастлива. Можеше да се закълне, че откакто свят светува, никое момиче не е преживяло такова щастие.

Ако понякога в мислите й бяха проблясвали дребни упреци към Лешек, вече от тях нямаше и следа. Не вярваше, разбира се, че женитбата им може да се осъществи. Би било невероятно. Но неговото решение, без съмнение искрено, доброто му желание, както и това, че беше надвил себе си, и то заради нея, доказваха благородството, силата на чувствата и изключителния му характер. Ако я попитаха сега може ли да съществува човек с повече достойнства, с чиста съвест би отрекла.

Надвил е себе си, защото е трябвало да надмогне гордостта и увереността, че най-богатите и най-красивите девойки въздишат по него, че най-добрите семейства искат да им стане зет, че малцина са онези, които могат да му съперничат по произход, богатство и образование. А как обичаше да се самоизтъква, да споменава уж между другото високопоставените си приятели, да говори с пренебрежение и погнуса за хората от градчето.

И изведнъж иска да му стане жена. Тя, която дори в този осмиван от него град е пришълец, бедно сираче без близки, без приятели, с изключение на селския знахар, без пукнат грош. Наистина в сравнение с другите момичета от Радолишки тя има благодарение на майка си по-добро образование и възпитание. Но дали възпитанието, образованието и обноските й няма да правят лошо впечатление в неговата среда?…

Казват, че баща й, когото бе загубила още като малка, бил лекар, вторият й баща, когото обичаше като истински и наричаше татко, беше само лесничей, скромен служител в едно имение, а майка й, по произход от знатно семейство, тук в околността бе известна като бедна учителка по музика и чужди езици, а по-късно само като шивачка.

Дали хора като семейство Чински, хора от общество, което на произхода и родословното дърво обръща повече внимание, отколкото истинската аристокрация, дали биха могли да се примирят с един такъв брак на сина си?…

След като се окопити от първата почуда, Мариша заговори на Лешек тъкмо за това. Той я слушаше внимателно, без да я прекъсва, а когато свърши, каза:

— И какво от това?… Ще се промени ли с нещо фактът, че се обичаме?…

— Не, с нищо не може да се промени. Ще ви обичам винаги, единствено вас, до последен дъх! — прошепна тихо.

— Но, изглежда, за тебе това не е толкова важно, че да се бориш и да посрещаш неприятностите и тревогите.

Тя поклати глава.

— О, не! Не става въпрос за мене! Аз съм готова на всякакви жертви и унижения. Но ти…

— Какво аз? — попита с яд.

— Ти… Тебе ще те покруси, разочарова, сломи…

Той скочи и плесна с ръце.

— Маришка! Маришка! Как не те е срам! Обиждаш ме! Как може да не вярваш в силите ми?…

— Не е така — отрече, — вярвам! Но нямам право да те излагам на подобно нещо. Не искам да се превръщам в бреме за тебе. И така съм много, много щастлива…

— О, чудесно. Значи ти си щастлива. А аз не те интересувам! Така ли? Мога да продължавам да съм нещастен, защото на тебе ти е хрумнало, че може да си бреме за мене! Засрами се! Толкова интелигентно и умно момиче да говори подобни безсмислици! И изобщо кой те е упълномощил да решаваш съдбата ми?… Нямала право да ме излага на неприятности! Но самият аз, струва ми се, имам това право?… А аз искам, трябва и край! Или си мислиш, че толкова не ме бива, та трябва непременно да бъда зависим от родителите си? Светът да не е малък, че да няма място за двама души? Стигне ли се до война с моите родители и на нас това ни дотегне, мислиш ли, че няма да можем да заминем нанякъде?… Не се бой! Не ме познаваш достатъчно. Не съм от тези, дето си оставят кончето в калта. Ще видиш! Всъщност няма какво да говорим. Решението е взето и — точка!

Усмихна се и отново я прегърна.

— Поне ти не ми създавай затруднения в тази борба, в борбата за моето и твоето щастие, за нашето щастие… Защото ще ме подлудиш и ще си тегля куршума!

— Лешек! Скъпи мой, любов моя — трескаво засплита ръце около врата му.

— Ще видиш, моя Маришенко, че ще бъдем най-щастливото семейство на земята.

— Да, да — притискаше се тя до него.

Вече не беше способна да мисли, да протестира, да се съпротивлява. Вярваше му, бе разсеял съмненията й с въодушевлението и волята си.

Лешек извади от джоба си малката кутийка и взе пръстена със сапфирите.