Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Никакви извинения няма да помогнат!

— Но, госпожо, за какво да се извинявам? — събра смелост Мариша.

— За… за какво ли? — чак се задави Шкопкова.

— Ами да. Хора като госпожа Кропидловска във всичко виждат нещо лошо. А в случая няма нищо лошо. Много несправедливо осъждате господин Чински. И дума не може да става за подобни намерения. Той е много благороден и честен човек.

— Няма да бръкне в чужд джоб — прекъсна я гневно госпожа Шкопкова, — но колкото до момичетата, мъжете са си свине.

— Грешите. Другите, може. Не зная, но той не е такъв.

— Устата ти още мирише на мляко, това да знаеш! Аз пък ти казвам: покажи му вратата на тоя господинчо, ако държиш на доброто си име! На доброто си име и на моите грижи — добави тя натъртено.

— Как да му покажа вратата? Да му кажа, че не желая да идва в магазина ли?

— Точно така.

— Тогава той има право да ми отговори, че магазинът не е мой, че всеки може да влезе в него.

— Да влиза, а не да се заседява на приказки.

— Освен да му кажа, че вашето желание е такова.

— Можеш и така да му го кажеш.

— А какво ще стане, ако се обиди? Ако семейство Чински престанат да купуват от нас, както постъпиха с Мостерджей?

Госпожа Шкопкова се намръщи. Самата тя се страхуваше от подобна възможност и доводът, макар и не особено искрен, но навреме подхвърлен от Мариша, подействува.

— Е — измърмори. — Така не може. Какво ме баламосваш. Добре знаеш как да се отървеш от него!

— Научете ме как — настояваше Мариша.

— Ще те науча! — приключи спора Шкопкова, която бе решила да отиде за съвет при енорийския свещеник.

Дните се редяха, но не минаваше нито един, в който младият инженер да не се отбие при Мариша поне за половин час. С тази разлика, че оставаше в магазина по-кратко отколкото преди, защото сега имаше малко време. За радост на родителите си бе започнал работа във фабриката. Последователно се запознаваше със счетоводството, администрацията, производството, доставката на суровини и пласмента. Смяташе, записваше си, в разговор с родителите си мимоходом нахвърли няколко проекта за реорганизации, твърде уместни и разумни.

Баща му шумно го хвалеше, а майка му мълчеше, което при нея беше още по-красноречива похвала. Един следобед тя го попита:

— Имаш ли намерение, Лешек, да ни помагаш системно в постоянно в ръководството на фабриката?

— Да, мамо — кимна той. — Но имам условие.

— Какво условие?

— Искам да се стабилизирам, мамо.

— Как го разбираш?

— Най-обикновено. Искам работата ми да е определена в някакви граници, със съответни права, с други думи, с конкретна длъжност.

Госпожа Елеонора го погледна учудено.

— Ти си наш син.

— Това ме прави щастлив — поклати се той с усмивка, — но не конкретизира длъжността ми. Виж какво, мамо, обичам да съм наясно. Съвсем наясно. В юридическо отношение също. Ето, досега съм вземал от вашия джоб толкова, колкото сигурно не съм спечелил. Сега искам да работя и да получавам заплата. Постоянна заплата. Не ви предлагам да ми преотстъпите напълно ръководството. А да ми поверите, да речем, управлението на производството.

— Нали и сега нищо не ти пречи да…

— Разбира се. Може да ви изглежда странно, но аз не мога, не искам, пък и… няма да работя по друг начин. Отлично зная какво ще ми кажеш, мамо. Ще кажеш, че съм ваш наследник, че някога всичко ще бъде моя собственост и че би било смешно да постъпвам на работа в предприятието на собствените си родители. Но за да съм щастлив, спокоен и доволен от себе си, трябва да имам лична независимост. Трябва да си зная работата, длъжността и парите. И това ми е условието.

Господин Чински махна неопределено с ръка.

— Условието ти е малко странно, но в крайна сметка не виждам причина да бъде подценено.

— Защо ти е това? — отсече госпожа Елеонора, вгледана изпитателно в очите на сина си.

— Няма ли да бъде достатъчно, мамо, ако кажа, че искам да бъда самостоятелен?

— Самостоятелността може да се използува много лошо.

— Сигурно, но вие можете да се подсигурите с предварителни условия. Например, ако се установи, че изпълнявам лошо задълженията си, че продукцията се влошава качествено или количествено, че организацията се нарушава, че по моя вина има загуби, тогава ще сте в правото си да ме отстраните.

Господин Чински се разсмя.

— Говориш, сякаш ще сключваме формален договор.

— А защо не? — учуди се престорено Лешек. — Ясните положения улесняват взаимоотношенията. Искам да бъда обикновен служител като господин Гавлицки или Слупек. Те имат договори. В договорите им се посочват заплатата, жилището, премиите. Не виждам защо би трябвало да ми откажете сключването на такъв договор.