Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Знахарят или не забелязваше, че го изпитват, или му беше безразлично, че му поставят капани, защото добродушие се усмихна:

— Това не е филантропия — рече. — Просто искам да помагам на страдащите, а на състоянието… изобщо не държа. Вие, богатият, трудно ще го разберете.

— Защо?

— Защото богатството зашеметява. Състояние се трупа, за да служи за нещо, да помага. Но придобиеш ли го, задушава всичко и те кара да му служиш на него, на богатството.

— Тоест от средство преминава в самоцел?

— Точно така.

— Изхождайки от тази предпоставка, следва, че е опасно да се притежава каквото и да е, защото човек може да се превърне в роб на собствеността си?

— Разбира се — кротко потвърди знахарят. — Но опасност има само тогава, когато човек не го разбира, когато се е самозабравил.

Мариша слушаше мълчаливо разговора и отгатна, че Лешек го е подхванал, за да провери подозренията си. Сега тя вече не се съмняваше, че е била права. Знахарят Антони Кошиба сигурно не беше прост селянин. Някога, изглежда, е получил образование или е живял сред образовани хора. До същия извод стигна и Лешек.

Когато знахарят излезе, той каза:

— Знаеш ли, това е учудващо! Този човек мисли абстрактно, разсъждава логично и знае отлично значението на думи, които простите хора никога не употребяват. Главата си залагам, че тук действително се крие някаква тайна.

— Виждаш ли!

— В момента обаче не това ме занимава — продължи Лешек, — поразен съм от нещо друго. Този човек без съмнение е надарен с изключителен ум. Да предположим, че по неизвестни нам причини е решил да се преструва на обикновен селянин. Това за него сигурно е важно, след като упорито живее и работи като селянин, облича се и дори се изразява като селянин. И изведнъж позволява да бъде въвлечен в случаен разговор, от който може да се прозре образованието му!… Ето какво ме шокира! Как е възможно! Положил е толкова усилия да минава за прост човек, направил е всичко възможно, а позволява да бъде уловен в такава явна клопка! Няма логика. Изглежда така, сякаш вече не държи на този свой маскарад. Дявол да го вземе! Тази загадка ме увлича.

Мариша хвана ръката му.

— Виждаш ли колко си лош. Беше ми обещал да не се занимаваш с това. Не бих ти простила никога, ако заради тебе, а косвено и заради мене чичо Антони има някакви неприятности.

— Бъди спокойна, мила. В никакъв случай няма да се стигне дотам. Дори да открия нещо, то ще бъде наша тайна. Но точно сега ли ни е до чуждите проблеми?… Скъпа моя! Какво става с дневника?

Беше обещала да му донесе дневника си, който бе занемарила от три години, но представляваше почти всекидневна хроника на живота й от дете.

Подаде му дебел подвързан том.

— Искам да го прочетеш — изчерви се. — Но, моля те! Не ми се присмивай. Някога съм била много глупавичка, а… се съмнявам, че с годините съм поумняла.

— Ти си най-умното момиче, което съм срещал — шеговито издекламира той. — Най-доброто доказателство е, че си ме оценила.

— Ако това е мерило за разума — засмя се, — тогава ти си издаваш лошо свидетелство, като избираш такова нищожество като мене.

— Това нищожество за мене е всичко.

Същата вечер, легнал в леглото, Лешек отвори дневника на първата страница и зачете:

„Казвам се Мария Йоланта Вилчур. На десет години съм. Първият ми баща е починал, а с втория ми баща и с мама живеем в нашето прекрасно лесничейство в огромната Одринецка гора…“

Неулегналите разкривени буквички се сплитаха в обикновени, прости, безизкусни думи, очертаваха неравни редове, изпълваха страница след страница.

Лешек неволно се усмихваше, а очите му се навлажняваха, докато четеше тези страници, тези скъпи, най-скъпи на света страници, които му позволяваха да проследи ден след ден, месец след месец, година след година нейните дребни, но твърде важни радости, детските й, но вълнуващи грижи, светлата душа, толкова чиста, нежна и чувствителна, тези страници му позволяваха да я придружи в детските и девическите й години, да се вживее в тях и още по-силно да пожелае вече нищо да не го разделя с нея.

Първите червени листа на кленовете започнаха да се ронят от дърветата. Беше ранна есен, все още топла, тиха, слънчева. В делнични дни плугове разораваха нивите, по шосетата се нижеха коли, натоварени с тежки чували, но в неделя навсякъде опустяваше. Само щурците свиреха, а понякога над стърнищата бавно и необезпокоявано литваше птица или тромаво изтичваше охранен заек.