Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Във всеки случай беше готов на всичко и в зависимост от това как родителите му ще приемат неговото утрешно известие, съставяше по-нататъшния план на действията си.

Така или иначе Мариша трябваше още утре да престане да работи в магазина. Ако родителите се примирят с волята на сина си, ще се пренесе веднага в Людвиково. Ако ли не, ще трябва до сватбата да замине за Вилно. Лешек и там беше подготвил всичко. Един месец тя щеше да живее у Вацек Корчински. Вацек беше съученик на Лешек, а госпожа Корчинска щеше от все сърце да се грижи за годеницата на Лешек, когото много обичаше.

Оставаше да обсъди с Мариша нейното заминаване и раздялата с досегашната й покровителка. Така или иначе Мариша не беше пълнолетна и Шкопкова би могла да създаде известни затруднения, въпреки че Лешек не ги смяташе за кой знае колко сериозни. Освен това при едно заминаване за Вилно щеше да възникне и деликатният паричен въпрос. Не знаеше дали Мариша, която сигурно нямаше свои пари, ще се съгласи да приеме от него необходимата сума. Всъщност сумата нямаше да бъде голяма. Във Вилно госпожа Корчинска щеше да се захване с попълването на Маришиния гардероб. Можеха да се разплатят по-късно, а за щастие тези дребни разходи нямаше да затруднят Вацек, който печелеше много добре като адвокат.

Всичко това Лешек обмисляше по пътя. Мариша, седнала зад него, също бе потънала в размисли. Както винаги в неделя, пътят беше пуст. Едва до мостчето срещнаха една селска кола, теглена от малко конче. Конят се подплаши от мотора и се дръпна настрани. Коларят, изглежда, беше пиян, защото вместо да дръпне юздите, скочи в рова. Неговият пътник се изтърколи след него. Облаци прах закриха картината, която им се мерна само за секунди. Лешек не спря и на Мариша за миг й се стори, че пътникът в колата й беше познат.

И не грешеше: беше Зенон Войдило. Когато на завоя мотоциклетът сред облаци прах изчезна, Зенон се измъкна от рова, закани се с юмрук и изфъфли няколко цветисти псувни, изключително цветисти, защото беше страшно пиян.

Обаче нито Мариша, нито Лешек ги чуха. Пътят тук се разширяваше и навлизаше в стара, високостеблена гора.

Стигнаха до една полянка, където разположиха малкия си бивак. Скромното им пиршество се състоеше от плодове и няколко блокчета шоколад. Оставиха всичко до скрития в храстите мотоциклет и хванати за ръка отидоха до края на дефилето. Винаги сядаха тук. Дефилето беше дълбоко, със стръмни склонове, на дъното течеше тесен, тъмен ручей. Често пъти, седнали безшумно, виждаха сърни да идват на водопой. Днес обаче разговаряха и гласовете им, отразявани от ехото в падината, сигурно бяха подплашили сърните.

— Скъпа моя — говореше Лешек, — нашите неприятности свършиха. След месец ще се оженим. Представям си изражението на добродушния свещеник, когато го помолим да съобщи от амвона за годежа ни! Е, не само неговото изражение, а и на другите! Ще бъде сензация!

Потри ръце, погледна Мариша и се учуди:

— Какво те тревожи?

— Знаеш ли — въздъхна, — всичко това няма да бъде приятно за мене. Лесно е да си представиш какво ще кажат хората.

— Какво могат да кажат?

— Например, че се омъжвам за тебе по сметка… за пари, за положение, че правя добра сделка, че съм успяла да хвана такъв съпруг…

Лешек почервеня:

— Глупости! Как можеш да предполагаш подобно нещо?

— Много добре знаеш, че ще говорят точно така.

— В такъв случай ще им отговоря — избухна, — че са глупаци. Искат със собственото си жалко мерило всичко да мерят. Но нека само да посмеят да те засегнат! Само да посмеят! Не се бой, ще съумея да защитя жена си. Дори от дявола! Ако изобщо може да става дума за някакви сметки, аз съм този, който прави добра сделка, като те вземам за жена. Да, само аз, защото без тебе не бих могъл да живея. И не искам. А ти щеше да се омъжиш за мене дори да нямах пукнат грош, да се казвах Филанкишиев и да бях обикновен работник. Готов съм да се закълна!

Мариша се сгуши до него.

— И клетвата ти няма да бъде лъжлива. Със сигурност бих предпочела да си беден.

— Но аз, скъпа моя, съм беден. Нямам нищо. Всичко принадлежи на родителите ми и зависи от тяхната фантазия. Аз имам само работата си в Людвиково. Заплата и едно малко жилище. Това е всичко. Както виждаш, ти нямаш никаква сметка. Най-голямото ми богатство ще бъдеш ти… Съкровище, което няма никому да отстъпя…

Гледаше с възхищение сведената и глава, златистия отблясък на слънцето в гладко сресаните коси, нежния профил.