Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

И изведнъж видя…

Преди да осъзнае видяното, преди да разбере, че това е смъртта, той неволно удари спирачки, светкавично спусна крака и заби токове в бягащия под колелата път. Гумите отчаяно изсвириха, струи червеникав чакъл се разхвърчаха от двете страни и се разнесе глух трясък от силен удар.

После всичко утихна.

Гледката действително беше необикновена и Зенон не пропусна нито една подробност, нито част от секундата. Видя изскочилия на завоя мотоциклет, видя отчаяните усилия на мотоциклетиста, видя момента, когато машината се удари в препятствието и двете тела причудливо излетяха нагоре във въздуха.

После настъпи тишина.

С изумително бистър ум той разбра случилото се. Бе изтрезнял така, сякаш никога не беше слагал в устата си капка алкохол. Беше отмъстил. Там на пътя лежаха те или убити, или смъртно ранени. Беше отмъстил и не чувствуваше нищо или по-скоро усещаше в себе си безгранична празнота. И едно странно, тъпо спокойствие.

Излезе на пътя. Наляво, далече от препятствието беше отхвръкнал мотоциклетът. Зенон запали клечка кибрит. Видя купчина изкривено желязо. Продължи напред и отново си светна.

Лежаха близо един до друг. Нея беше я отхвърлило по-далече. Зенон се наведе над него. Ръцете и краката му безпомощно разтворени, главата вбита в раменете. Приличаше на размекнат манекен. Долната част на лицето беше обезформена, от широко отворената му уста течеше кръв. Очите бяха затворени.

На две крачки беше тя. Лежеше с лице към земята и присвити рамене, като че ли плачеше, сякаш спокойно бе легнала тук да поплаче, лежеше така, както захлупват лице всички жени, когато плачат. По нея не личеше, че се е случило нещо лошо. Зенон запали нова кибритена клечка и се наведе над Мариша, за да погледне лицето й отстрани. Тогава до главата й видя малка кървава локва.

Озърна се. Стори му се, че Чински простена. Сигурно му се е причуло. Прибра кибрита в джоба си и тръгна.

Без да осъзнава, ускоряваше крачка. Нещо странно ставаше в главата му. Усещаше, че го обзема ново, непознато чувство, страшно чувство. Да, изпитваше страх, до смърт се страхуваше, но не от онези, които останаха на пътя, а от самия себе си, от себе си в тази пустош, в тъмнината, от чувството, че до него, зад него, почти вътре в него има някой друг, чудовищен, страшен, ужасяващ…

— Убиец!

И изведнъж хукна. От задъханите му гърди се изтръгна вик:

— Помощ! Помощ! Помощ!…

Откъм шосето се чуваше тропот. Там ще намери хора.

— Помогнете! Помощ! Убиец!

Викът му преминаваше във вой, див, животински вой, в нечленоразделно скимтене, в което не се различаваха думи, а само безумен страх и отчаяна молба.

Във воденицата лягаха да спят рано. Дори жените, които въпреки дневната умора обичаха да си побъбрят и все не можеха да се наприказват, та често седяха пред къщи до среднощ, сега също се канеха да лягат, защото нощите захладняваха.

Старият Прокоп казваше пред иконите дългите си вечерни молитви и опираше чело в пода от усърдие, защото беше неделя. Ратаят Виталис отдавна хъркаше в одаята. Младият Васил седеше в пристройката при Антони Кошиба и свиреше тихичко, по майсторски на устната си хармоника, свиреше и наблюдаваше знахаря, който в една малка гаванка мълчаливо бъркаше с дървеното чукало лой, някакво лекарство и свинска жлъчка. Приготвяше прочутия си мехлем против измръзване.

Изведнъж в тишината излая кучето. Събудените гъски се разкрякаха.

— Някой иде — каза Васил.

— Виж кой е — промърмори знахарят.

Васил избърса с ръкав хармоничката, прибра я в джоба и без да бърза, излезе навън. Чу ясно тропота на каруца и смесени човешки гласове. Много гласове, трябва да бяха девет-десет души. Единият бягаше напред и тежко дишаше. Когато стигна до Васил и спря сред падащата от прозореца светлина, момчето се отдръпна.

— Що за дявол си ти?! — попита застрашително, за да си придаде смелост.

Дошлият, с лице и ръце в кръв и обезумели очи, запелтечи с дрезгав глас:

— Знахарят… Помощ… Живи са още…

— В името на отца и сина, кои?

— Бързо! Бързо! — простена дошлият. — Знахарят! Знахарят!

— Какво има? — обади се от пруста Антони Кошиба.

— Спасявай ги! Спасявай! И моята душа проклета! — хвърли се към него. — Живи са още!

Васил го погледна в очите и рече:

— Това е Зенон на сарача Войдило.

— Какво има? — разнесе се край тях гласът на Прокоп.

— Пребиха се с мотоциклета! — трепереше като трескав Зенон. — Но са живи!