Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Слава богу, че не стана това — мислеше си.

Дълго още се разхождаха в гората, почти се беше стъмнило, когато решиха да се връщат. През тази част от пътя, където имаше много повалени дървета и корени, караха бавно. Нямаше всъщност от какво да се боят. Лешек познаваше пътя като петте пръста на ръката си, знаеше всеки коловоз, всеки камък, всеки завой. Би могъл да стигне до шосето дори с вързани очи, а на светлината на силния фар можеха да пътуват безопасно и с по-голяма скорост.

Така поне си мислеха.

В момента, когато мотоциклетът изскочи от гората и силното му бръмчене се разнесе по спящата равнина чак до шосето, на един от завоите на страничния път се появи сянка на мъж.

Екссеминаристът Зенон дълго бе чакал. Беше преспал няколко часа в рова и се страхуваше да не би в това време мотоциклетът да е минал обратно към шосето. За щастие тревогата му излезе неоснователна. Шумът на мотора наближаваше откъм Вицкунската гора, от време на време от височинките на пътя светлината на фара стрелваше далече в храсталака лъч ярка зеленина.

— Сега няма да ми се изплъзнат — промърмори Зенон.

От една седмица беше в запой. Измоли стотина злоти от леля си в Швенчани и на връщане към Радолишки къде пеш, къде с някоя случайно минаваща каруца не бе отминал нито една кръчма, нито една странноприемница. Връщаше се да помоли още веднъж баща си за прошка, но не вярваше да успее и от отчаяние се напиваше до смърт. Когато следобед срещна по пътя мотоциклета на Чински и позна тях двамата, виновниците за прокуждането му от бащиния дом, пияната му глава се изпълни с омраза и жажда за мъст.

— Сега ще си платят за всичко — повтаряше си.

Знаеше, че ще се върнат само оттук, защото друг път нямаше. Седна в рова зад един завой и започна да дебне.

Главата му още бучеше, а той залиташе, но щом чу шума на приближаващия се мотоциклет, пристъпи към действие бързо и според плана си. Всичко беше обмислил с най-големи подробности. Точно зад завоя пътят се издигаше стръмно нагоре, Чински трябваше да даде газ и щеше да го направи смело, защото завоят не беше остър.

Когато точно след завоя види неочакваното препятствие, ще бъде много късно да спре и не ще може да избегне катастрофата.

Материал за препятствието Зенон беше приготвил предварително. В храсталака намери два доста дебели прогнили пъна, струпа и купчина камъни, с каквито беше пълен ровът.

Сега, без да губи време, той изтъркаля всичко това на пътя и старателно го нареди напреки. Тесният път беше преграден от край до край и в никакъв случай препятствието не можеше да се заобиколи. От двете страни на пътя имаше дълбоки ровове със стръмен външен скат. Освен това бяха обраснали с гъст храсталак и обточваха пътя като стени.

Не беше се стъмнило напълно и Зенон още веднъж огледа с мрачно задоволство работата си. Щеше да тръгва към шосето, когато се сети, че ако се скрие в храсталака близо до барикадата, ще може преспокойно да наблюдава резултата от своето отмъщение.

— Поне да видя как ще си строшат главите — усмихна се.

Подхлъзна се няколко пъти по стръмния скат на рова, но най-сетне се покатери горе, разтвори клоните на храсталака и удобно се настани. Наблюдателният пост бе избран отлично. Оставаше да си лежи и да чака, а когато се пребият, да излезе на шосето и да тръгне към града. Никой ме може да докаже, че той е сложил препятствието, никой не бе го видял тук, а селянинът, който го докара от вицкунската кръчма, беше заминал към Ошмяна. Той между другото дори не знаеше кого вози. А тези може да ги намерят едва на сутринта. Нощем никой не минава оттук, не е като по шосето, по което се нижат коли към гарата за ранния влак или към Людвиково за тухли.

— Може, разбира се, и да ме заподозрат — мислеше си Зенон. — Колко пъти съм им се заканвал. Но няма да намерят доказателства срещу мене. Ще си платят скъпо и прескъпо… Пък и ще има какво да погледам… Такова нещо не става всеки ден!…

Минутите му се струваха часове. Шумът на мотора наближаваше, ставаше все по-силен. Около половин километър ги делеше от неизбежната катастрофа.

— Освен ако дяволът го пази — мина му през ума.

Но никой не пазеше Чински. Напротив, хрумна му, че става все по-тъмно и че Мариша може да се простуди. И понеже след моста пътят беше значително по-хубав, даде газ.

Снопът ярка, бяла светлина пред него се забиваше в тъмнината, отстраняваше я и очертаваше пътя. Още два завоя, след втория доста стръмно възвишение и излизат на шосето. Лешек мислеше за утрешния ден, за решителния разговор с родителите, за това как ще им представи Мариша, за очакващото го щастие, за вечерите, които ще прекарват двамата, за сутрините, когато ще се будят, за да се увери за хиляден път, че блаженството им не е било сън, а действителност… Мислеше за масата, сложена за двама, за веселата, лъчезарна Мариша, която шета в неговия дом, в техния дом…