Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

От сухото, свито гърло на Антони Кошиба се изтръгна непозната и все пак до болка позната дума, име никога нечувано, а толкова близко:

— Беата…

Повтори го с учудване, ужас и надежда. Чувствуваше, че в него става нещо безкрайно важно, че само секунда и ще се разкрие голяма тайна…

Затвори се в себе си, настръхна…

Изведнъж в тишината зад прозорците се разнесе остро ужасяващо кудкудякане. Второ, трето…

Антони Кошиба скочи от стола и в първия момент не осъзна какво е станало. Едва след време се опомни.

— Зоня е заклала кокошка… Бяла кокошка… Полунощ е…

Бързо отиде при Мариша. Как можа да я остави толкова дълго… Пипна ръката й, бузата, челото… Провери пулса, прислуша дишането й.

Нямаше съмнение: температурата бе спаднала, рязко спаднала. Бузите и дланите бяха хладни.

— Тя… изстива, това е краят — помисли си.

Без да губи време, разпали огъня в печката, сипа шепа билки в една малка тенджера. След няколко минути отварата за засилване на сърцето беше готова. Наля три лъжички в устата на болната, след час пулсът като че ли се поусили. Даде й още три лъжички.

След четвърт час Мариша отвори очи. Спусна клепачи и отново ги вдигна. Устните й безгласно помръднаха и тя сякаш се усмихна. Очите гледаха трезво.

Знахарят се наведе над нея и прошепна:

— Гълъбчето ми, щастие мое… Познаваш ли ме?… Познаваш ли?…

Устните на Мариша помръднаха и макар да не се долавяха думи, той знаеше, отгатна по движението им, че изрича думите, с които винаги се обръщаше към него:

— Чичо Антони…

Веднага след това въздъхна дълбоко, затвори очи и равно, ритмично дишане започна да повдига гърдите и.

Беше заспала.

Знахарят падна с лице към земята и, плачейки от щастие, заповтаря:

— Благодаря ти, господи… Благодаря ти…

Разсъмваше се. В къщата на воденичаря ставаха от сън. Виталис отиде да отприщи бента, Васил — в обора, Агата и Олга шетаха в кухнята, а Зоня седеше на прага и скубеше бялата кокошка.

След двуседмично отсъствие доктор Павлицки се върна и Радолишки и още на следващия ден го извикаха у семейство Скирвойнови в Райевшчизна, където сламорезачката разкъсала ръката на един от ратаите.

Тогава откри липсата на докторската чанта с хирургическите инструменти. Лекарят твърдеше, че през онази нощ донесъл чантата, слугинята уверяваше, а старата Марциша се кълнеше, че не бил я донесъл. Преобърнаха къщата от мазето до тавана — без резултат, и лекарят замина при пострадалия със събраните от кабинета подръчни инструменти. На връщане от Райевшчизна се отби в Людвиково да попита за всеки случай тамошния шофьор.

Шофьорът много добре си спомняше, че лекарят изнесъл чантата от къщи и я сложил в колата, спомняше си, че на връщане от колата не е изваждано нищо нито в града, нито в Людвиково, нито на гарата. Спомни си също, че когато изнасяли младия господар от къщата, край автомобила се навъртал знахарят.

— Ако някой я е взел, само той ще е — заключи шофьорът.

— Разбира се — удари се лекарят по челото. — Как не се сетих веднага! Естествено. Съвсем ясно е, нали ми казваше, че ако имал такива инструменти, щял да оперира онова момиче. Пипнах го най-сетне! Не знаете ли дали е още жива онази Мариша, която тогава бе катастрофирала с господин инженера?

Шофьорът не знаеше, но в Радолишки се говореше на всеослушание и щом се завърна, доктор Павлицки узна за голяма своя изненада, че момичето било живо и щяло да оздравее. Едни приписваха заслугата на знахаря от воденицата, други на овчаря от Печки, но всички със задоволство, присъщо в такива случаи на простичките хора, подчертаваха, че знахарските тайнства помогнали там, където медицината обявила положението за безнадеждно.

Новината ядоса лекаря, но и потвърди правотата на подозренията му. Та той тогава прегледа момичето и установи без всякакво съмнение, че счупената кост в черепната основа беше хлътнала. Дори хирург да беше, пак нямаше да се реши на такава операция, която смяташе за излишна. Все пак не изключваше някаква невероятна случайност (едно на хиляда) тя да се окаже сполучлива. Затова пък напълно изключваше възможността ранената да живее и няколко часа, ако не се направи трепанация и не се извадят костните парченца. С още по-голяма сигурност отхвърляше вероятността да се извърши успешна операция без най-фини хирургически инструменти.

От всичко това следваше, че собствените му инструменти са били откраднати от знахаря Антони Кошиба.