Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— … в широка река, в чужда страна, под горещо слънце, в тъмна тъмнина, под лунна светлина, за триста лета̀, вън през прозореца!

При последните думи скочи бързо към прозореца, отвори го и протегна ръце навън, заповядвайки:

— Бързо ми полейте вода от дървено ведро.

Някой от присъствуващите изпълни заповедта. Тогава овчарят загреба с един капак малко разпалени въглени от печката, посипа ги с шепа билки, които извади от конопената торба, преметната през рамото му, и започна да обикаля бавно всяко кътче от стаята. В ъглите спираше, раздухваше въглените, докато билките не вдигнеха облак дим, казваше молитвата „Отче наш…“ и се връщаше до леглото на болната, за да тръгне пак към следващия ъгъл.

Цялата тази церемония продължи около час. Най-сетне овчарят се приближи до Мариша, отново погледна под клепачите й и кимна:

— Ще оживее — рече уверено. — Побаях на смъртта. Но смъртта е силна. Тя не чува и най-силното баене. Вкопчи ли се някъде, с празни ръце не си отива. Затова изберете една кокошка и точно в полунощ я заколете тук, под прозореца. Болната мома ли е, или невяста?

— Мома е — отвърна Кошиба.

— Тогава кокошката трябва да е бяла. Имате ли бяла кокошка?

— Имаме — кимна Олга, сериозно развълнувана.

— Заколете я. А сетне я сварете и четири дни давайте на болната да яде. Да не дава господ да я храните с нещо друго, само от кокошката и от чорбицата от нея. А сега без благодарности, че пречат, пък аз ще си вървя. Останете с бога!

— Амин — отвърнаха присъствуващите.

Всички излязоха подир овчаря, остана само Зоня. Побутна умисления знахар и попита:

— Как мислиш, Антони, ще помогне ли нещо?

— Знам ли — вдигна рамене.

— Че то, мисля си аз, тия неща са вятър работа. Може ли болен да се вдигне от такова кадене и мърморене?… Покойният ми мъж, дето е ходил и по широкия свят, и на война, все им се присмиваше. Приказките и кадежите не са лек. Ти лекуваш иначе, защо ти трябваше да викаш овчаря! Сега наляво и надясно ще разправя, че там, дето ти вече нищо не си могъл да сториш, той е помогнал. А на Мариша, ако й е писано да оздравее, и така щеше да си оздравее. Ама сега за тебе ще е по-добре да умре, че…

От погледа на Антони тя изведнъж млъкна и се дръпна до стената.

— Ти кво, Антони, кво?! — забърбори бързо. — То аз нищо лошо… Само за твое добро… Бога ми. Никому не пожелавам смъртта… Пък ти веднага… Един бог знае какво си помислил. Хайде, не се сърди, пък кокошката в полунощ под прозореца сама ще заколя. Най-бялата ще избера, чисто бяла да е…

— Върви си, Зоня, върви, остави ме сам — прошепна знахарят.

— Ще си ида. Лека нощ. А ти, Антони, и ти полегни, почини си. Съвсем си се стопил. Пък за кокошката не бери грижа. Ще е, както нареди овчарят. Лека нощ.

Излезе и настъпи тишина. Само свистящото дишане на Мариша показваше, че в тази тишина и спокойствие нещо става, нещо бърза, бърза към своя неизбежен край.

Антони премести стола, подпря се с лакът на ръба на масата и се загледа в бледосините жилки върху спуснатите клепачи на момичето.

Беше направил всичко, каквото можеше, каквото му подсказваше разумът, а дори въпреки разума, въпреки убежденията си, воден от отчаянието и от скрития някъде дълбоко в душата му инстинкт да търси помощ и спасение в тайнствената и може би несъществуваща сила на магиите.

Времето минаваше, нощта отвъд прозореца се сгъстяваше. Антони Кошиба се беше замислил, мислеше за себе си, за своята съдба, за живота си, толкова безсмислен и безплоден досега, несвързан с нищо, нито с хората, нито със света. Да, несвързан. Защото само чувствата ни свързват. Не хлябът, не битието, не чуждата доброта и сърдечност, дори не увереността, че си полезен някому, а собствените ти чувства. Стигаше само да обикне някого с цялата си душа и съдбата вече му го отнемаше, изтръгваше, грабваше…

— Пак както някога — обади се нещо в него и той разтърка чело.

И изведнъж осъзна, че някога, много отдавна, сякаш в някакъв предишен живот, бе преживял подобна загуба. Да, беше сигурен в това. Съдбата бе му отнела някого, когото обичаше, без когото не можеше да съществува…

Пулсът му заудря в слепоочията, мислите в главата му се блъскаха като в бесен водовъртеж.

— Как беше?… Кога?… Къде?… Защото сигурно е било… Сигурно е било…

Стисна зъби и юмруци така, че ноктите се впиха до болка в дланите.

— Да си спомня… Да си спомня… Трябва да си спомня…

Обтегнатите нерви сякаш трептяха от напрежение. Мислите се разбиваха в неуловими пръски, в безформена бяла пяна, като водата върху воденичното колело, и неуловимият, мъгляв образ започна да получава някакви очертания…, Мек овал на лицето… Лека усмивка, светла коса и накрая — очите. Тъмни, дълбоки, загадъчни…