Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Усмихна се и допълни:

— Ако искаш.

Антони отричаше пред Мариша, че му създава грижи, защото всичко, което правеше за нея, не смяташе за грижа. А работата си беше доста. Всеки ден я пренасяше на своето легло в нишата и грижливо оправяше постелята й, всеки ден избърсваше лицето и ръцете й с намокрен в топла вода пешкир и я хранеше с лъжичка като бебе.

За другите грижи по болната викаше някоя от жените, най-често малката Наталка, която просто обожаваше Мариша, но и той трябваше да им помага, защото никоя от жените нямаше толкова сили, че да вдигне болната. Отначало момичето много се смущаваше от присъствието му, но скоро свикна, считайки „чичо Антони“ за покровител, за нещо като баща.

С него разговаряше искрено за всичко, не засягаше само една-единствена тема. Беше забелязала, че спомене ли нещо за младия Чински, лицето му помръква. Досещаше се, че според него Лешек е виновен за катастрофата и че благодарение на нея бе научил за уединените им разходки в гората, за което също не би могъл да му прости. Да можеше направо да му каже:

— Не му се сърди, чичо Антони, защото той е почтено момче, обича ме и ще се ожени за мене.

Но нямаше право да го каже. Трябваше да чака известие от годеника си. Затова от време на време питаше няма ли писмо за нея.

Знахарят се досещаше какво писмо очаква и всеки път с неудоволствие и кратко отговаряше:

— Няма.

Тонът му беше такъв, сякаш искаше да каже:

— И няма да има.

Дълбоко в душата си той беше така убеден в това, както Мариша в обратното.

— Само залъгва момичето този развейпрах — мислеше си знахарят, — без малко да я изпрати на оня свят, да я осакати, а сега си е намерил друга в чужбина. Поне една дума да й беше писал.

И това убеждение на Кошиба като че беше основателно. От деня на катастрофата беше минал вече половин месец, и писмо нямаше, пък и никой не дойде да се поинтересува от името на Чински за здравето на момичето.

Мариша обаче не губеше надежда и продължаваше да очаква. Колкото пъти разпознаеше по тракането на колелата, че към воденицата идва не обикновена селска каруца, я кабриолет, толкова пъти сърцето й започваше силно да бие.

— Може да е кабриолетът от Людвиково.

Така стана и сега. Дойде обаче кабриолет не от Людвиково, а наетият от общинския полицейски участък. А в него седяха старшият Жомек, още един полицай и доктор Павлицки.

Знахарят тъкмо хранеше Мариша, погледна през прозореца и пак гребна с лъжичката от паницата, когато вратата се отвори:

— Добър ден — поздрави от прага старшият. — Дошли сме по работа при вас, господин Кошиба. Как сте, госпожице Мариша?

— Благодаря, господин старши. Вече съм по-добре — отговори весело момичето.

— И слава богу.

— Нека, господа — започна мрачно знахарят, — болната да си дояде обеда.

— Защо не, да си го дояде. Ще почакаме — съгласи се Жомек и се настани на пейката.

Доктор Павлицки се приближи до леглото и мълчаливо заоглежда Мариша.

— Няма ли температура? — попита най-сетне.

— Имаше, но вече спадна — отговори Кошиба.

— А краката и ръцете движат ли се?… Няма ли някакво увреждане?

— Моля ви, господин докторе — извика Мариша, — аз съм напълно здрава. Само съм малко отпаднала. Ако не беше костицата на врата ми, която трябва да зарасне, щях веднага да стана.

Лекарят се изсмя сухо:

— Костица ли?… Хубава костица! Вие, госпожице, не си давате сметка. Имахте счупване в основата на черепната кост…

Знахарят го прекъсна:

— Готов съм. Какво желаете?

Остави празната паница и застана между лекаря и леглото на Мариша.

— Господин Кошиба — обади се старшият. — След катастрофата вие сте направили операция, така ли?… Трепанация на черепа?…

Знахарят вби поглед в земята.

— И така да е, какво от това?

— Но вие не сте дипломиран лекар. Знаете ли, че законът го забранява?

— Зная. Но зная и друго, че дипломираният лекар, който според закона е длъжен да спасява хората, не искаше да го направи.

— Не е вярно — намеси се доктор Павлицки. — Исках и прегледах ранената. Установих, че състоянието е безнадеждно. Тя агонизираше.

Знахарят забеляза широко отворените очи на Мариша и пребледнялото изведнъж лице.

— Не беше така — възрази той. — Нямаше никаква опасност.

Главата на лекаря пламна от възмущение.

— Как така?! А какво ми казвахте тогава?

— Нищо не съм ви казвал.

— Това е лъжа.

Знахарят мълчеше.

— Стига — намеси се старшият. — Тъй или иначе вие, господин Кошиба, носите отговорност. Макар и отговорността да не е голяма, тъй като в случая няма ощетени. Не само че няма пострадал от направеното от вас нарушение, ами напротив, спасен е човешки живот. По-важен е все пак вторият въпрос: с какви инструменти направихте операцията?