Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Как така? — учуди се лекарят. — Няма ли да го арестувате?

— Не виждам причина — вдигна рамене старшият.

— А доказаната кражба?…

— Какво от това?… Арестува се тогава, когато има опасение обвиняемият да избяга, а аз съм сигурен, че той няма да го направи.

— Вашата увереност може да се окаже погрешна.

— За това аз ще си нося отговорност, господин докторе. Впрочем ще отнеса въпроса до съдия-следователя. Възможно е той да издаде заповед за арест, ако вие настоявате. Но се съмнявам. След съдебното дело ще го изпратят в затвора, естествено в случай, че присъдата е наказателна. Е, ние нямаме повече работа тук. Довиждане, господин Кошиба! Желая ви здраве, госпожице Мариша!

Излязоха и след малко се чу трополенето на отдалечаващия се кабриолет.

Знахарят стоеше неподвижен до вратата. Когато се обърна, видя Мариша обляна в сълзи.

— Какво ти е, гълъбче, какво ти е? — разтревожи се.

— Чичо, скъпи чичо Антони, колко неприятности ти причиних. Аз съм причина за всичко!

— Успокой се, гълъбче, не плачи. Какви неприятности?! Нищо няма да ми направят.

— Ако те изпратят в затвора, ще умра от отчаяние!

— Няма да ме изпратят, няма!… Пък и да ме затворят, какво от това? Няма да ми падне короната от главата, я.

— Не говори така, чичо. Това ще бъде много несправедливо.

— Душице скъпа, на света има повече несправедливост, отколкото справедливост. А в случая, честно казано, аз си заслужавам наказанието. Откраднах.

— За да ме спасиш!

— Вярно е, но си е кражба. Друг въпрос е, че не съжалявам. Какво можех да направя?… Но няма защо да говорим. Дори старшият ще ме защитава.

— Само този лош човек, този лекар…

— Лош ли е, гълъбче?… Не знам дали е лош. Суров е. А за такова нещо никого не можеш да упрекнеш. Характерът си му е такъв. Може от никого да не е получил топлинка, затова да е закоравял. Пък и не забравяй, че му е трудно да го преглътне, защото беше те вече отписал, а с божия помощ аз те спасих, гълъбче. Нарочно не съм ти казал досега колко зле беше. На болните такива работи не бива да се казват, защото се тревожат, а това им пречи да оздравеят.

— Как ще ти се отблагодаря, чичо Антони, за добрината, за грижите!

Стисна ръце и го загледа в очите просълзена. А знахарят се усмихна и рече:

— Как ли?… Ами, обикни ме поне мъничко.

— Да те обикна ли? — каза. — Че аз, чичо, те обичам така, както само мама съм обичала!

— Бог да те възнагради, гълъбче — отговори развълнуван.

Делото на Зенон Войдило се разгледа в средата на октомври във Вилно. В Радолишки научиха едва на другия ден след издаването на присъдата, защото обвиняемият беше направил самопризнания и в съда не призоваха никакви свидетели, освен пострадалите, които поради здравословното си състояние не можаха да се явят.

Вестниците вдигнаха много шум около това дело, тъй като обвиняемият сам поискал най-строго наказание. Но съдът счел искането на Зенон за разкаяние и вземайки предвид други смекчаващи вината обстоятелства, се убедил в искреното намерение на обвиняемия да се поправи, затова го осъдил само на две години затвор.

Въз воденицата новината донесе Васил, изпратен от баща си във Вилно по работа, та използувал случая да присъствува на делото. От него Мариша узна, че младият Чински не се е явил в съда, защото бил на лечение в чужбина. Не можа да й каже къде точно е, въпреки че в съдебната зала чул името на чуждестранната местност, но не го запомнил.

Мариша мислеше да помоли него или някого друг да попитат за адреса на Лешек. В Людвиково сигурно го знаеха не само родителите му. Страхуваше се обаче, че това може да предизвика усложнения, и реши търпеливо да чака писмо.

Лесно беше да реши, но много по-трудно да се въоръжи с търпение. Седмиците минаваха, а Лешек не пишеше. Все по-тъжни мисли идваха в главата й, все повече се топяха надеждите й.

В това време здравето на Мариша се поправяше неочаквано бързо. Отдавна вече можеше да сяда в леглото, а в първите дни на ноември знахарят й позволи да става.

Раните над слепоочието и от операцията бяха зараснали напълно. От нараняването на кожата по краката и ръцете бяха останали едва забележими белези. Силите й се възвръщаха постепенно, но сигурно. Още на другия ден след ставането започна да шета в домакинството на знахаря. След седмица и стаята, и нишата изглеждаха другояче.

— Не се мъчи, гълъбче — опитваше се да охлади въодушевлението й знахарят. — Защо е всичко това?…